Актьорът Мариус Донкин, директор на Народния: Театърът винаги е намирал сили да се съвземе
2

Актьорът Мариус Донкин, директор на Народния: Театърът винаги е намирал сили да се съвземе

Интелигенция са духовните старейшините, които не се влияят от икономически и властови интереси

Неслучайно на нашата завеса е изобразен феникс, който неизменно се възражда от пепелта, казва актьорът Мариус Донкин - директор на академичната трупа, в интервю за "Монитор".

- Г-н Донкин, за пръв път в своята история Народният театър ще има представления в разгара на лятото, през август. Имало ли е по-сложен период в аналите на първата ни трупа като този с COVID-19?

- Театърът е преживял и ще преживява всякакъв вид катаклизми. Преживял е войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна, Студената война... Преживял е испанския грип от 1918-1919-а, отнесъл 50 милиона души по целия свят. Преживял е пожар, който изгаря северната част от фасадата, западната част пък е поразена при бомбардировките над София. Но важното е, че театърът винаги е намирал сили да се съвземе. Неслучайно на нашата основна завеса е птицата феникс, която неизменно се възражда от пепелта. Театърът и сега продължава да работи с обичайния си ритъм, сила, енергия и отговорност, съзнавайки много добре мисията си. Но е вярно, че нашето поколение такъв срив като коронавируса не е преживявало. В подобни ситуации човек понякога се обърква, губи пътя, в който трябва да върви. Театърът обаче не губи каузата си, защото всички, които служат в този театър, я поддържат и знаят смисъла от това. Те са убедени, че за да възстановим живота, който сме имали, който харесваме или не харесваме, но бихме могли да поправим – първо трябва да преобърнем себе си. А това може да стане само чрез хармонизация на духа.

- Има ли все пак и някакви плюсове извънредната обстановка? За какви решения и действия се оказа стимул тя?

-Има някои рефлекси, към които ние трябва да изострим сетивата си. Например, в начина на комуникация, който е съществен, защото човек е социално същество. И ако този коронавирус остане задълго или завинаги, ние трябва да се приспособим по някакъв начин, за да намалее и изчезне неговата значимост. А тя може да изчезне само когато променим навиците си с 3 необходими, изискващи се неща – дезинфекция, дистанция, дисциплина. За да омаловажим вируса, следва да превърнем тези си рефлекси в безусловни, необратими. Което значи, че трябва да намерим други пътища в някои свои контакти. Пази другия, за да запазиш и себе си – това е библейска истина.

- С какво най-съществено се промени животът в театъра?

- С това, с което се променя цялото общество. При някои емоцията се променя към екстремалност, при други, ако прибавим към интелигентността и добро, тя се превръща в мъдрост. Някои не успяват и стигат до крайни ситуации, до изхвърляне на енергии, на агресия; други се превръщат точно в обратното – в съзерцание и мъдрост. Важното е всеки да премине през смисъла, за да има...смисъл. Да преминем през катарзиса, пречиствайки себе си от негативизъм. Защото доброто е процес, който не бива да има обратимост. Различното ниво на интелигентност и характер води или до смирение, разбиране и взаимопомощ, или до агресия, липса на дисциплина и уважение към себеподобните. Едните са негативни и рушат, другите съграждат. Дай Боже съграждащите да бъдат повече. Естествено, театърът е с основна мисия да хармонизира духа, а това е гаранция за необратимост към по-добър живот. Всеки отстрани би трябвало да разбира смисъла на изкуството. А онзи, който е вътре, трябва да разбира каузата си.

- Доволен ли сте от резултатите в работата на театъра в месеците след изолацията? Със сигурност търпите финансови загуби, но може би имате морални печалби?

- Ако поставим на кантара, кое е по-важното – материалният успех или моралната победа? Никога не бих предпочел парите при наличието на моралната победа. Това значи, че побеждавам и себе си, че създавам нещо, с което изпълнявам задачата си в този живот. От това по-голяма благост няма. Така оставаш и в паметта на хората като човек, който им е помогнал да разберат още нещо или да променят нещо у себе си. Народът го е казал: направи добро и го хвърли на улицата. Тоест – не чакай и ти да получиш. Ти достатъчно си се усъвършенствал с това, което си направил. А да бъда доволен – не мога. Мога да бъда доволен от нещо, когато го съпоставям с друго. Битието не може да бъде с еднакви условия от един ден за друг, камо ли от сезон в сезон. В тоя смисъл върховите постижения в историята на нашия театър от миналата година, когато имахме над 600 представления и към 130 000 зрители (икономическите параметри, естествено, са най-високите, но просто няма да ги спомена), скоро няма да бъдат достигнати. Но те не отпадат от представата ни като цяло, за да можем някога да бъдем над тези параметри, които сме постигнали. Независимо от ограниченията – и във финансово отношение, и във възможностите на хората да влизат в театъра, работим със същите темпове и отговорност. От средата на юни направихме 2 премиери, които предизвикват любопитството на зрителите. Репетираме нова българска пиеса – „Страх за опитомяване“ от Оля Стоянова, която вече получи високи оценки зад граница и дори е с ангажимент за постановка в Лондон. От септември започваме репетиции по още 2: едната е лелеяната ни мечта, с която трябваше да честваме 170-годишнината на Иван Вазов – драматизацията по романа му „Нова земя“ с много теми, които и сега са болезнени, а другата – „Бележки под линията“ на драматурга ни Мирела Иванова.

- Малцина все още познават романа „Нова земя“, кои са темите, които и днес го правят толкова актуален?

- Събитие с такъв позитивен заряд като Съединението на България, което се описва там, няма аналог в нашата история. Съединението е резултат от съчетанието на ума на интелигенцията и енергията на народа. Нека припомня, че народът, обезверен след Ньойския договор, отива под балкона на Вазов, търсейки своя духовен водач за съвет. Отива не другаде, а при духовния си водач. В тоя смисъл нямаме ли необходимост от подобно нещо в момента? Без да искаме, си задаваме въпроса: къде е тази интелигенция, има ли я, защо я няма, каква е причината да я няма, кой я подхрани да съществува, необходима ли му е, защо не му е необходима?!... След 10 ноември част от представителите на интелигенцията влязоха в парламента, други станаха шефове на агенции, трети се огорчиха и си отидоха на село – казаха, че нищо не ги интересува. Нито едно от тези деяния не е на нивото на интелигенция, която трябва да поеме своите функции. В този смисъл въпросът за вината на интелигенцията е изключително актуален. Интелигенцията са хората, които трябва да създават визията за развитие за дълъг период напред – как трябва да се работи и след 50 години... Интелигенцията са старейшините, които не се влияят от никакви икономически, властови, управленски интереси. За това става въпрос. С голяма болка го обяснявам... Това е пътят, по който трябва да вървим, а какво правим в момента – делим се, обиждаме се, унижаваме се... Говоря за неща, които касаят неписаните закони. Писаните закони не са толкова лоши, но отношението към тях, тълкуването им е онова, което създава някаква порядъчност, истинност и справедливост в живота, а то става на базата на неписаните закони. Това проповядва изкуството. Затова понякога в салона настава такава тишина – хората имат необходимост от тези неща, затова идват в театъра. Защото в края на краищата театърът е по-хубав от живота...

- Актьорите имате привилегията да бъдете сред духовните лидери с онова, което изричате от сцената. Има ли страхове сред вас, някой отказа ли да подпише декларация за игра в тази екстремна ситуация, в която мнозина могат да се заразят?

- Да, имаше такова изискване, но нямаше колега, който да се е отказал да играе. Все едно човек да се откаже от живота си, от дома си. Разбира се, и те са нормални хора, не може да няма страх, но като се качат на сцената, този страх изчезва, мисъл такава даже няма. Като започне представлението и те овладее емоцията, границите се сриват. Почти съм сигурен, че благодарение на тази преданост в подобен момент не можеш да се заразиш. Това е Божа работа. Господ си пази хората. Аз, разбира се, се стремя както за артистите, така и за зрителите абсолютно стриктно да се спазват всякакви противоепидемични изисквания – през стол, през ред, маски, дезинфектанти... И на 3-те ни сцени климатичните инсталации са изрядни. Ще споделя един покъртителен случай. На 9 юли, като чествахме 170-годишнината на нашия патрон Иван Вазов и за пръв път връчихме наградата за цялостен духовен принос, няколко души бяхме през цялото време на сцената. Видях, че на един от тях очите се пълнят със сълзи. Попитах го какво се случва, да не сме го обидили с нещо. „Не, но е ужасно тъжно това, което виждам от сцената...“, каза той. А представяте ли си какво им е на колегите, които извоюваха правото си тези салони всеки път да бъдат пълни? И те бяха такива! Хората си мислят, че 50% заетост при 800 места – това са 400 души. Не, при спазване на всички изисквания в големия салон могат да влязат най-много 188 души. Всички с маски! А доскоро тази цифра беше границата, изискваща от мен да спра съответния спектакъл в името на достойнството на зрителите, артистите и театъра – означаваше, че той е изгубил силата и смисъла си.

- Вече включвате в програмата си и по-„многолюдни“ спектакли – „Лисичета“, „Каквото, такова“, а второто заглавие дори е с преобладаващо възрастни актьори – Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Рут Рафаилова... Ветераните ли са най-всеотдайни?

- Те винаги са на поста си и работят. Наличието на тези хора е част от философията на театъра ни. Доайените, които могат да бъдат истински, реален пример. За тях е излишно да ме питате страхуват ли се. Не, не се страхуват изобщо. Е, сигурно някъде и това го има, и те са хора и им е набито в главите, че все пак тази възраст е по-уязвима от COVID-19, но те, като кажат „Театъра“ – за тях това е всичко. В Академията ни учат на много неща, показват ни какви средства можем да ползваме в своето усъвършенстване, но едно изключително нещо там не са в състояние да направят, колкото и да искат – да научат младите хора на занаят. Това могат да го направят само някои режисьори и тези артисти. Навремето на мен ми беше по-лесно, защото те не бяха един и двама...

- Само месец преди карантината бяхте на сцената с прочутия драматург Ерик-Еманюел Шмит в моноспектакъла „Г-н Ибрахим и цветята на корана“ за вашата 70-годишнина. Ще ви видим ли скоро в нова роля?

- Аз продължавам да бъда верен на това да не мисля за себе си, защото смятам, че сега е период, в който имам възможност да се погрижа повече за колегите си. Ако след някоя и друга година те се чувстват добре с тази машина, която искам да създам, с тези световни режисьори, които съм поканил да поставят при нас – Боб Уилсън, Валерий Фокин, Йерней Лоренци, срещите с които се отложиха за догодина и за 2022-ра, тогава може и да помисля за себе си. Не казвам никога „не“, но не казвам и „да“ сега. Има неща, които си мечтая да направя – едното като актьор, другото като режисьор. Не ме карайте да отварям вратата на тези си желания, ще дойде времето. Не обичам това, което кажа, да не стане. Не обичам да съм човек, който говори празни, кухи приказки. Надявам се, виждате, че огромен процент от това, което съм казал, се случва.

- От 4 години сте директор на Народния театър – намаляха ли или се увеличиха приятелите ви в съсловието за това време? И готвите ли се да се борите за нов мандат след година?

- Мечтите ми се простират отвъд началото и края на нов мандат, което не значи, че ще се боря на всяка цена. Понякога напрежението и умората са такива, че си казвам: не мога повече. Понякога несправедливостта, дори в личностен аспект, е толкова голяма и безсмислена заради стрелите, изпратени срещу теб, че не виждам смисъл да го правя. И сега са насочени стрели към мен, но няма да загубя трезвия си разум и енергията си, за да им се противопоставя – това са неща, които засягат неписаните закони. Аз съм син на свещеник и съм възпитаван така, независимо какво ще ми коства. Обикновено коства още по-люти стрели, но не ме интересува. Знам, че човек, бидейки достоен и истински, нито нож, нито стрели могат да се забият в гърба му, даже той да е открит. Бог връща стрелите срещу тези, които са ги хвърлили. Убеден съм в това, защото съм го виждал. Що се отнася до приятелите – афишираните са страшно много. Истинските са толкова, колкото са били и преди.

ВИЗИТКА

* Мариус Донкин е роден във Варна на 13 февруари 1950 г. в семейството на свещеник

* Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ в клас на проф. Боян Дановски през 1971 г.

* Работил е в Драматичен театър „Н. Масалитинов“ - Пловдив, и театър „София“

* От 1979 г. е актьор в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, а от лятото на 2016 г. след спечелен конкурс става негов директор

* Изиграл е десетки запомнящи се роли на сцената и в киното – в спектаклите „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, „Енигматични вариации“, „Амадеус“, „Крадецът на праскови“, филмите „Петимата от Моби Дик“, „Златният век“, „Последното приключение“, „Дом за нашите деца“ и мн. др.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.