Актьорът Иван Бърнев: Човекът ще изчезне, ако престане да бъде духовно същество

Актьорът Иван Бърнев: Човекът ще изчезне, ако престане да бъде духовно същество

„Дон Кихот е една от най-трудните роли, които някога съм играл“, признава известният актьор Иван Бърнев в интервю за в. "Монитор".

- Иване, разбрах, че в навечерието на Нова година си във Варна за рождения ден на баща си. Със сигурност, сега и семейните тържества са различни, както всичко останало напоследък...

- Може би са различни с това, че повече се радваме, когато всички са здрави – това сега най-много ни вълнува. Оценяваме с още по-голяма сила възможността да бъдем заедно на фона на случващото се в момента. Тоест, някакви такива малки човешки радости се мултиплицират в пъти благодарение на тая ситуация.

- Един толкова светъл и очарователен човек като теб вероятно е син на също така хубав и добър човек. Кое е най-ценното, което си наследил от него?

- Той е бивш пилот, който повече от 20 години е летял. Подобно на него и аз имам афинитет към „горното“, към високото, към небето. Въпреки че на мен не ми се случи да бъда в тая сфера, по някакъв начин винаги ме е теглело натам. Опитвам се и общо-взето успявам това нещо да го компенсирам с моята професия като дух. Неслучайно нашето последно представление – „Дон Кихот“ под режисурата на проф. Маргарита Младенова, завършва с вълшебния кон Клавиленьо, който може да издигне всеки рицар, притежаващ смелост да се качи на него.

- Кое е по-трудното в твоя живот: да бъдещ добър син или добър баща?

- Балансът е много интересен, да не кажа труден, защото колкото повече напредваме във възрастта и ставаме все по` бащи, същевременно си даваме сметка колко сме били несправедливи, колко много повече сме изисквали или пък сме недооценявали някои неща, когато сме били само синове. Но той, животът, някак си те намества. Сега осъзнавам всичко това, оглеждайки се в моя син. Ако има мислеща глава и ако иска да подобри от поколение на поколение това, което е, човек наистина променя някои работи: дава повече свободи или пък съответно санкционира някои постъпки. Доста ценно е, когато можеш да огледаш отношенията и от двата ъгъла, но не мога да кажа кое ми е по-трудно. В момента както се тревожа за сина си, аз не по-малко треперя и се притеснявам за майка ми и баща ми, особено в тая днешна ситуация – къде са, здрави ли са, студено ли им е, имат ли си всичко... Вниманието, което в повечето случаи отправяме към децата си, с обратна сила важи също и за отношението ни към родителите. Ние сме вечни деца на някого и съответно вечни родители на някого, живи и здрави да са...

- В подобна ситуация ти си и на екрана в най-новия филм с твое участие „Бащата“, нали?

- Като излязъл филм, „Бащата“ е най-нов, но всъщност веднага след него заснехме „Житие“ по сценарий на Красимир Крумов-Грец, за който аз спечелих наградата за мъжка роля от тазгодишното издание на кинофестивала „Златна роза“ във Варна. Този филм също кореспондира на зададените от теб въпроси. Защото връзката между един човек, който се чувства като баща на друг, по-млад, може да бъде изградена не само посредством родство. Много често в живота, особено при израстването от дете към мъж, става така, че срещаме хора, които чувстваме близки, без да имаме родствена връзка. Тоя филм засяга точно тази тема: аз съм в ролята на духовен настойник на едно младо момче, чийто истински физиологичен баща (изигран от Малин Кръстев) е жив и здрав, но то не може да общува пълноценно с него. Докато в „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева и двамата – бащата (Иван Савов) и синът (аз), извървяват пътя един към друг, приближават се, откриват се... В съвремието, което пулсира с див ритъм, без да размахваме пръст, съвсем естествено, ние се оказваме в някакъв летящ влак, който те отдалечава от едни хора, които са те създали като човек, възпитали са те и т. н., и те приближава към други. В един момент ти виждаш, че толкова си се отдалечил от родителите си, че те ти се струват супер странни, като от друга планета. Такъв е случаят с „Бащата“, там драмата е затворен в кръга на семейството, докато в „Житие“ нещата се случват по по-различен начин, но темата е пак срещата между двама души, които трябва да се открият взаимно.

- „Бащата“ е българската кандидатура за тазгодишната награда „Оскар“ в международната категория. Как преценяваш шансовете на филма?

- До номинации са стигали и много силни филми, и други, които на мен не са ми допадали. Мисля, че „Бащата“ може да намери място сред селекцията от чуждоезични филми, защото е добър, разказва истинска история, и най-важното – можеш да „помиришеш“, да се докоснеш до атмосферата на региона, която е чужда и непозната там. Предполагам, че всички тия неща по някакъв начин сигурно ще се търсят в селекцията. Филмът би могъл да бъде нареден и достойно да стои сред други заглавия от различни страни. „Бащата“ достатъчно силно се заяви на престижни международни фестивали, като започнем от Карлови Вари, където спечели Голямата награда. Съвсем нормално е това да го прави сериозен претендент или филм, на който да му бъде обърнато внимание. Защото това е целият проблем – има добри филми, които не могат да обърнат нужното внимание върху себе си. Това е и най-ценното на тези фестивали и награди – че обръщат вниманието върху филма и после той може да бъде гледан от огромна аудитория не само в страната, но и в чужбина. Това е всъщност големият плюс и борба за фестивали и награди.

- В лентата участва и Мария Бакалова, която нашумя в Холивуд с представянето си в „Борат 2“. Какви са впечатленията ти от нея?

- Ще отговоря накратко, защото и нейното участие е кратко. Всъщност единствената й поява във филма е в една много кратка сцена, в която тя играе в партизанско филмче. Майката на моя герой е била актриса и преди много време се е снимала в тоя филм, нещо като „На всеки километър“, да речем. Мария е майката на моя герой като млада. В един момент тя сякаш го повиква от записа на касетата: „Ехо, има ли там някой от другата страна?“. И моят герой се приближава до телевизора и има една мълчалива сцена с нея. Смятам, че тя изключително добре се е справила, вписва се точно в нашата сегашна представа за млада партизанка, вярваща в идеала за т. нар. „светло бъдеще“. Ролята е мъничка, обаче сцената по някакъв начин е ключова. И Мария има късмета да участва в нея.

- И късмета да си партнира с теб?

- А-а, нямах предвид това. То може пък и да се извърти: по-скоро аз да имам късмета, че един ден съм си партнирал с нея, вече така стоят нещата....

- В театъра, както стана дума, през този особен сезон ти влезе в доспехите на един велик герой на човечеството. Какъв е вашият Дон Кихот – твоят и на проф. Маргарита Младенова?

- Първото, което мога да кажа, е, че това може би засега ми е една от най-трудните роли, които някога съм играл, признавам си честно. По никакъв начин нямам самочувствието, че съм я постигнал, а може би то и така трябва да бъде, защото Дон Кихот през целия си път, с голяма борба, трупа познание. Трупа и печал... Ние сме го „отръскали“ от най-познатите приключения в романа, защото сме искали много чисто през текста на Сервантес да бръкнем в най-дълбокото и да разберем какъв е тоя дух, който толкова силно вярва и прави така, че в началото Дон Кихот ти се струва луд, а накрая до такава степен е увлякъл и ония, които не са му вярвали, че и те се качват да летят с него на вълшебния кон Клавиленьо със затворени очи. Когато Санчо отваря едното си око, вижда, че не летят, но не казва „Това са глупости“, а продължава да се уповава на мечтата. Защото така е по-хубаво, така по` има смисъл, заслужава си да се стремиш към по-високото... Всички ние, които харесваме книгата, сме точно тези, които уж не вярват на рицаря от Ла Манча, ама са му последователи. Той ги е „обърнал“ по някакъв начин, привлякъл ги е, направил ги е хора на въображението и духа... Дори ако малка частица от това вземем за себе си, мисля че нещата на тоя свят щяха да стоят по различен начин... Затова е важно и актуално да се припомня тази история: в един момент си даваш сметка, че, не, не Дон Кихот е лудият, лудият си ти, че досега не си го разбрал и не си следвал тоя път...

- Извън сцената смяташ ли се за Дон Кихот, за човек, издигнал се в съзнанието си отвъд бита?

- Така, директно пренесено към мен, нямам самочувствието да кажа: да, аз съм част от него. Но разкривам веднага една скоба: фактът, че се занимавам и продължавам да се занимавам с актьорската професия и някои от героите ми са въвлечени в борбата на духа с материята – и в „Рицар на Светия дух“, и в „Процесът против богомилите“ и другаде – не може нещо от тях да не прескача в мен и леко да ми променя ДНК-то, дори без да го искам. Може би то и да е станало част от мен с начина, по който гледам на света.

- В една известна тв реклама, в която Дон Кихот и Санчо бяха персонажи, се повтаряше слоганът „Свободата или саламът?“. Към кое от двете според теб е обърнало поглед днешното наше общество?

- Ако дотук го докарваме, че някой да ни пита това, значи работата е доста изтървана. За мен тоя въпрос не стои, то е ясно. Честно казано, няма смисъл да защитавам това клише, че хората и светът напоследък са станали доста материални поради съвсем обективни причини. Обаче от друга страна виждаме, че не е и точно така. Защото кое най-много ни замъчи, когато сега се заключихме по домовете? Да излезем навън, да се видим с нашите близки и приятели, да се посмеем, да си кажем нещо хубаво, да си бъдем просто заедно – обаче на свобода! Вярвам, че човекът все още е човек, не е маймуна, именно заради това, че вътре в него продължават да се раждат някакви кълнове на светлина – у някои са доста притъпени, у други са по-израснали, но ги има. Точно както и Дон Кихот е Дон Кихот до момента, в който проповядва всички тези неща. В момента, в който казва „Санчо, глупости бяха досегашните ми приказки“ и се отказва от тях, той умира, спира да съществува, няма го вече като Дон Кихот. По същия начин в момента, в който човек престане да бъде духовно същество, той ще изчезне. Затова е изключително важна функцията на хората, които пряко се занимават с култура. Ние трябва да продължим човека, имайки предвид тази закономерност.

- С Пазарджишкия театър играхте този спектакъл за медиците от първа линия. Какво е усещането, когато възторзите и аплодисментите са насочени не само от залата към сцената, но и обратно?

- Усещането беше различно, това го казах и накрая, на поклона – че тях ги приемаме за съвременни дон-кихотовци, защото се борят с нещо, което е невидимо. Знаем, нито са им високи заплатите, нито са защитени да не се разболеят, обаче като ги питаш защо го правят, могат да кажат само „Ами аз това работя, това ми е призванието“. По същия начин действа и Дон Кихот: той просто е призван да защитава слабите, да се притичва на помощ на нуждаещите се.

- Ако имаше власт над света, как би го променил през Новата година?

- Разбира се, първото нещо, което идва на човек в главата, е да махне всякакви болести, които правят така, че хората да измират. Но всъщност бих махнал по-скоро големият страх, който се е натрупал у нас – не само поради пандемията от коронавирус. Бих направил така, че хората да бъдат по-безстрашни, да се освободят от този страх, който по някакъв начин сковава всичките ни мисли.

 

ВИЗИТКА

* Иван Бърнев е роден на 15 юли 1973 г. в Добрич

* Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ в клас на проф. Стефан Данаилов с асистенти Илия Добрев и Ивайло Христов

* Дебютира в Младежкия театър с ролята на Пинокио под режисурата на Андрей Аврамов, играе в Сатиричния театър във „Вечеря за тъпаци“ с реж. Иржи Менцел („Аскеер 2002“ за изгряваща звезда), с ролята на Били Бибит от „Полет над кукувиче гнездо“ на Александър Морфов печели „Аскеер“ и „Икар“ през 2011 г.

* В последните сезони играе активно в МГТ „Зад канала“ („Пияните“, „Празникът“), в Народния театър („Полет над кукувиче гнездо“, „Ръкомахане в Спокан“, „Дивата патица“), театър „Азарян“ („В очакване на Годо“) и др.

* Снимал се е в множество филми и сериали: „Врагове“, „Стъпки в пясъка“, „Кецове“, „Зад кадър“, „Лейди Зи“, „Козелът“, „Хайка за вълци“, „Къде е Маги?“, „Островът на сините птици“ и т.н.

* През 2006 г. е номиниран за най-добра главна роля на Берлинале за превъплъщението му във филма на именития Иржи Менцел Obsluhoval jsem anglického krále („Служих на английския крал“)

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.