Актьорът Ивайло Калоянчев: Хубаво е да те сравняват с нещо голямо

Актьорът Ивайло Калоянчев: Хубаво е да те сравняват с нещо голямо

  • „Да обичам работата си – това е най-важният урок, който съм получил от баща ми“
  • „В САЩ идваше някой зрител до мен и казваше: „Чакай да те пипна, жив си, жив си...“

- Г-н Калоянчев, наскоро бе поставена паметна плоча на тримата големи актьори Стоянка Мутафова, Нейчо Попов и Георги Калоянчев пред блока, в който са живели. Ако баща ви гледаше отгоре, как би реагирал: беше ли чувствителен към знаците на внимание, или се отнасяше с ирония към земната суета?

- Той ценеше любовта на публиката, ценеше това, че хората го обичат и го признават. На другото не отдаваше особено значение, вятър го вееше на бял кон. Но с течение на годините ми се струва, че взе да обръща повече внимание на тези жестове и предполагам, че би бил доволен от това, което стана толкова време след като той си отиде през 2012-а. Хората трябва да знаят и да помнят, дори само да се питат кои са били тези актьори е добре. Защото с времето и това ще се случи...

- Ако погледнете назад, ще видите ли себе си като момчето, което е играло пред този вход? Какво дете бяхте?

- Доколкото си спомням, там се преместихме през 1965-а, преди живеехме на „Константин Величков“. В кв. „Лозенец“ имаше само няколко блока, беше поле и кал до шията. Всичкото след това се застрои. Гората си беше гора, оттатък, където е алея „Яворов“, бяха погреби, имаше футболно игрище... Аз не бях от най-послушните и ученолюбивите деца. Нашите бая проблеми са имали с мене като малък. Игрите бяха много, даже оня ден за плочата се събрахме пак петимата приятели, дето сме израснали заедно. И „Помниш ли това, помниш ли онова?“ – къде помня, къде викам, че помня, но детството ми там е било хубаво. Правили сме пакости. Може ли да играеш на стражари и апаши с прашки и железни топчета? Дето не сме си счупили главите, Господ ни е пазил тогава. С колелета през гората карахме до Ловния парк и къде ли не. Спомени, спомени...

- Корените на актьорската страст почти винаги са някъде в ранните години...

- Не е било баш така при мене. Гимназията, където учех, беше на ул. „Шишман“, много близко до Сатирата. И аз почти не ходех на училище, а ходех в театъра, защото ми беше интересно. Бил съм 9-и-10-и клас, там някъде... Тогава започнах да се промъквам тайно да гледам репетиции и ме хвана тая магия – как от нищо става нещо. От къде ли не се завирах да гледам. Започват с маркиран декор – това ще е маса, тука ще е стол, очертават ги с подръчни материали и постепенно започват да идват декорите, костюмите, музиката и от нищо става цял различен свят. Това ме заплени и си рекох, че ще ставам и аз артист. Не знам, може би е било грешка, защото много голяма сянка ме покри, но когато човек си обича работата, тия неща не го притесняват особено много. В началото не си давах сметка с какво ще се сблъскам – това непрекъснато сравнение обаче, когато те сравняват с нещо голямо, е добре. Висока е летвата, която трябва да скочиш.

- Никъде в биографични справки за вас не срещнах информация в чий клас сте завършили ВИТИЗ. Може би защото „син на Калоянчев“ е достатъчно респектираща школа...

- Завърших випуск `81 в класа на проф. Анастас Михайлов. ВИТИЗ ти дава основи, които после ти вършат някаква работа, но професията се гради с опита, който придобиваш, когато започнеш да играеш. Един хирург, колкото и да е учил, докато не почне да оперира, няма как да стане добър. На теория всичко е ясно, ама когато дойде до практиката, е съвсем друго. Няма как да научиш от учебника как да си направиш образа. Питал съм го много пъти баща ми как работи. Казва: „Ами не мога да ти го обясня. При мене се получава, при други не се получава, не знам как да ти обясня как точно се работи“. Попитай който и да е артист как точно става работата – не може да ти го обясни. Поне аз не мога...

- Кога си казахте, че вече може да се наречете актьор?

- Почнах да казвам, че съм актьор още във ВИТИЗ, ама после се разбра, че не е точно така. С разпределението попаднах в театъра в сегашен Добрич – тогава Толбухин. Там се правеха по много представления. И може би на втората-третата година взех полека-лека да чувствам, че я няма тая скованост да не знаеш къде да си сложиш ръцете... След това, като дойдох в Сатирата, пък се сблъсках с едни хора, с които ми е минало детството и ги познавам като чичо Пацо, чичо Хиндо, чичо Васо, чичо Мито, чичо Кольо, леля Стоянка... и в един момент се оказаха мои колеги и аз съм на една сцена с тях! От една страна – много добре, от друга – мислиш си, че не ти е там мястото. За тях винаги съм си бил дете, но ме приеха, къде да ходят, все пак като излезем на сцената, сме в един кюп. Но, мисля, те си ме бяха приели и преди това – израснал съм с тях, няма как да не ме приемат.

- Никога ли не сте се сблъсквали със завист или подценяване само защото сте син на баща си?

- Не съм забелязал. Не усещам завист у колегите и никога не съм усещал, може би защото не съм конфликтна личност, не тропам по масата с „Вие знаете ли кой съм аз?!“. То няма и смисъл от това. За какво някой да ми завижда? Аз много добре знам, че Ромео няма да изиграя, не мога да играя любовници, мъжкари... Всеки играе това, което му лежи, а мен природата не ме е дарила с такива черти.

- В спектакъла „Провинциални анекдоти“ между сцените вие, актьорите, имате едни много лични изповеди, в които всеки от вас се заиграва с името на някоя от пиесите на автора Александър Вампилов. На вас се е паднала „По-големият син“ и съвсем искрено признавате, че винаги ще си останете такъв за хората.

- Аз не си избирам родителите, така съм се родил. Може би в началото ми е било трудно, защото съм свикнал по-лесно да стават някои неща, да не се боря толкова, за да постигна целите си, но впоследствие се научих, че няма нищо дадено. И да съм по-големият син, ако не се доказвам на сцената, ще си остана само...по-големият син. Всеки си тежи на мястото, но наистина до края на живота си аз ще остана по-големият син на Георги Калоянчев, в което няма нищо лошо. Няма как да избягам от това. Къде да бягам – в чужбина?! Може би там не знаят кой е Георги Калоянчев, но в България, където и да ида, го знаят, така че няма накъде да бягам.

- За вас като актьор кое е било по-важно – да приличате на Георги Калоянчев, или да се отдалечите от неговия имидж?

- Много пъти съм казвал, че той обичаше да повтаря: „Може да играеш по-лошо от мен, може да играеш по-хубаво от мен, ама като мене – не можеш!“ Никога не съм се мъчил да го имитирам. Навремето на едно негово честване старият актьор Пенчо Петров каза, че никой не трябва да се стреми да го имитира, защото във всяко копие индигото си личи.

- Кой е най-големият урок, който сте получили от него?

- Че трябва да обичаш това, което правиш, независимо какво е то. И да си плочкаджия, трябва да работиш с любов. Иначе, ако го правиш със зор или само за да отбиеш номера, няма как да станат нещата. Да обичаш работата си – това е най-важният урок.

- Как се променяха отношенията ви с годините?

- В Сатирата той взе да ми вика колега: „Какво ще кажеш, колега?“... Ние винаги сме били близки. Учил ме е, давал ми е съвети, но най-интересното е, че съм се опитвал и аз да му казвам някои неща и той ги е приемал. Пробвал ги е, не е възразявал: „Чакай сега, кой си ти – кой съм аз, че да ми даваш акъл на мене как да го правя?!“.

- Вие наследихте неговата коронна роля – Бай Ганьо или Г-н Балкански на Алеко Константинов и Георги Данаилов. Как се чувствате в нея?

- Играли сме спектакъла „Г-н Ганьо Балкански“ над 150 пъти, което за един извънстоличен общински театър като Дупнишкия е много голямо постижение. Надявам се, като мине цялата тази дандания с коронавируса, да продължим да го играем. Аз се чувствам много удобно в ролята, публиката също я харесва, значи съм се справил добре.

- Пътували сте много с този спектакъл по света. Сигурно сте имали не едно и две любопитни преживявания покрай него?

- При първото ни турне в Канада и САЩ нещо много ме впечатли: идва някой зрител до мене и казва: „Чакай да те пипна, жив си, жив си...“ Хората бяха зажаднели за български театър. В Щатите навсякъде ни предупреждаваха, че не разрешават да се пуши и има глоби – да внимаваме. В Чикаго спряхме на голям паркинг точно пред театъра, където ще играем, слязохме от колата и с един колега запалихме. И пристига един черен човек с голяма ушанка, сочи цигарата, нещо „смокинг“ вика... Казвам: „Айде, и тука не дават“, ядосахме се и хвърлихме цигарите. После се оказа, че той ни е обиден, защото ни искал цигари, а ние не сме му дали. Не го бяхме разбрали, но после му дадохме и оправихме взаимоотношенията.

- Най-новата ви роля – в спектакъла на режисьора Георги Михалков „Ретросексуално“, е на фин, толерантен и помиряващ крайностите човек – образ и лиричен, и малко тъжен. Прилича ли на вас?

- Да, горе-долу е така. И в живота съм такъв. Интересно ми беше да работя ролята, ние минахме през доста перипетии с тази пиеса, почнахме едно, пък после се оказа друго... И това, което с толкова съпротива стана, явно накрая се е получило. Така че съм доволен от резултата, да го речем.

- Какво друго освен театъра изпълва деня ви? С кого споделяте дом и ежедневие?

- Имам трима синове – двама мои и един доведен. Първият се занимава със спортна журналистика, вторият прави парфюми, третият завърши като музикален продуцент. Внуци имам двама засега, чакам трети. Живея с малкия ми син и с внука. Големият идва, средният идва и той. Жена ми работи в Лондон като мениджър на събития. Беше тук за 3 месеца, но преди няколко дни си замина. Да се надяваме, че до края на годината ще се прибере окончателно – вече стига толкова. Всички си помагаме в домакинството. Преди да замине жена ми, не съм пробвал да готвя. После почнах – получават се някои неща на принципа проба-грешка. Хубаво правя гювеч, пиле жулиен, телешко варено, такива работи...

ВИЗИТКА

* Роден е на 30 ноември 1954 г. в София

* Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ в клас на проф. Анастас Михайлов

* Снимал се е във филмите „Като белязани атоми“, „Съдията“, „13-ата годеница на принца“, в сериалите „Стъклен дом“, „Дървото на живота“, „Връзки“ и т.н.

* Играл е рамо до рамо с баща си – големия актьор Георги Калоянчев, в спектаклите „Г-н Балкански“, „Ромул Велики“, „Мъртви души“, „Клаустрофобична комедия“ и др.

* В Сатиричния театър, част от чиято трупа е от дълги години, този сезон участва в спектаклите „Шеги на любовта“, „Провинциални анекдоти“, „Ретросексуално“

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.