Актьорът и режисьор Иван Юруков пред

Актьорът и режисьор Иван Юруков пред "МОНИТОР": Артистът трябва да е нащрек и постоянно любопитен

Като тийнейджъри презаписвахме песните на „Нова генерация“ на касета

Не заравяйте талантите си заради илюзорния комфорт, казва той в интервю за "Монитор"

- Г-н Юруков, наскоро представихте в Народния театър своя театрално-музикален пърформанс „Част от колекция“, вдъхновен от творчеството на Димитър Воев, покойния лидер на култовата група „Нова генерация“. Как се чувствате след частичното възраждане на сценичния живот?

- Това представление се роди в края на миналия февруари, премиерата беше в галерия „Прегърни ме“ по покана на едноименната фондация. След което бе обявено извънредно положение заради пандемията, затвори се всичко и ние трябваше да се адаптираме към ситуацията. Успяхме да покажем спектакъла на различни исторически места на открито: в крепостта Сексагинта Приста в Русе, в ранно-християнската базилика в Сандански, на крепостта в Ловеч, в Созопол, Поморие, лятно кино „Орфей“ в Пловдив и др. Играхме в новото пространство в двора на Народния театър, както и на лятната сцена в НДК, по-късно и вътре. Така че представлението имаше своя живот, макар и труден, през тази изминала година. Хубаво е, че в нейния край домакин ни бе Голямата сцена на Народния в рамките на инициативата „Театърът ви аплодира“, която е реверанс към медиците и всички хора на първа линия, които се борим с предизвикателствата на пандемията. Беше доста емоционално...

- Като режисьор как събрахте своя актьорски екип – отдавнашни приятели ли сте с останалите трима на сцената, или вашите музикантски дарби ви свързаха специално за проекта?

- Със Стоян Младенов от МГТ „Зад канала“ и Николай Димитров от Театър „София“ се познаваме още от 2000 г. Учихме в паралелни класове в НАТФИЗ – те бяха при покойната вече проф. Снежина Танковска, аз при покойния вече проф. Стефан Данаилов. Събирахме се в Академията и се забавлявахме като свирим наши парчета и кавъри в една съвсем импровизирана формация – без амбиция за изява някъде, просто за удоволствие. Това продължи през годините и сега имахме повод да се съберем отново, да възобновим тоя подем. Включихме и Милен Апостолов, който в момента работи към Плевенския театър и е диригент и композитор. Не беше особено сложно да се напаснем за тоя спектакъл.

- С какво според вас поезията на Димитър Воев е съзвучна с днешния ден?

- Димитър Воев си отиде много млад, но в наследство остави тази бунтарска поезия, този поетичен бунт. Неговите думи, лирика, проза, цялата му философия, съпоставени с днешното време, стоят почти пророчески. Терзанията и протестът, които в годините на прехода са изпитвали – сега като че ли ние виждаме резултата от техните опасения за невъзможността да запазим човешките си взаимоотношения, да се самосъхраним. И тази метафора – „Пази дистанция!“, която пък ни се наложи буквално да спазваме... Спектакълът е не само за Димитър Воев, а за личността, за артиста, за търсещия човек като цяло.

- В апогея на „Нова генерация“ вие сте били почти дете...

- Знаех за тази група, събирал съм техни записи – тогава презаписвахме от касета на касета. Мога да кажа, че в тийнейджърството си доста активно съм ги слушал. Това продължи дълго и си остана като някакъв основен спомен и емоция от онова време. През годините с моите приятели, с които се събираме да свирим за удоволствие, сме правили някакви опити за кавъри. А сега се появи и предложение да направим трибют по повод годишнина от рождението на Димитър Воев. Подготвихме няколко парчета, променихме малко аранжиментите, свирихме ги на различни места в София още преди пандемията. Аз отдавна имах идея да работя върху текстовете от книгата на Воев „Поздрави от мен боговете“ и като че ли дойде моментът: направих драматизация и се получи своеобразна история със свой сюжет.

- Близките му как приеха спектакъла?

- Най-хубавото е, че брат му, съпругата му го приеха много добре и казаха, че е запазен неговият дух. Преди да покажем официално спектакъла, поканихме Симеон Воев да го види. Той беше страшно впечатлен и ни увери, че няма от какво да се притесняваме да го играем. Защото през годините се обособи една гилдия от фенове на „Нова генерация“, които ревниво пазят стила и спомена за нея и всяко посегателство върху текстовете и върху песните за тях по някакъв начин е „престъпно“. На мен ми се струва, че Димитър Воев е изключително богат артист, който би могъл да бъде интерпретиран по различен начин: формата би могла да бъде всякаква, тя е нашето изразно средство, но вътре съдържанието си остава тяхно, на Димитър Воев и „Нова генерация“. Тази наша интерпретация достига по нов начин до зрителите, дори до такива, които не са запознати с творчеството им: и те започват да се интересуват от поета, човека и философа, да търсят книгата…

- Няма да е пресилено, ако кажем, че Димитър Воев е българският гений в световния „Клуб 27“ редом с Кърт Кобейн, Джим Морисън, Ейми Уайнхаус... Изненадващо ли е, че толкова млад човек е достигнал до такива прозрения за живота и света, за самотата и отхвърлянето на различната, неподреждаща се в класификатора личност?

- Вероятно не е просто случайност. Това е плод на дългогодишно натрупване на опит, на чувствителност, на любопитство, на търсене. Артистът е търсещ човек, той не спира да си задава въпроси. Така че за мен не е учудващо, че до 27 години е създал подобни неща, че е успял да извади наяве своята емоция и бунт. Историята познава и други такива примери.

- Струва ми се, че ключови понятия в книгата и във вашия спектакъл са „дистанция“ и „срам“, съотнесени към действителността, която творецът не припознава за своя. Така ли е?

- Когато човек започне да живее нечий друг живот – според изискванията как „трябва“ да бъде или според обществената нагласа, той започва да губи собствените си сетива, собствената си територия, в която да отглежда собствените си мисли, чувства, желания, сънища... Цитирам от книгата. Това е една от пътеките, които водят до душевно задръстване, а когато човек е душевно задръстен, посредствеността дебне и го смазва. Може би точно този въпрос – за посредствеността, за неотстояването на своето мнение, заравянето на талантите, с които Господ ни е дарил, само и само за да битуваме в някакъв илюзорен комфорт, да мине животът, без да си задаваш никакви въпроси, за да ти е спокойно – като че ли това вълнува и нас. Става дума за спасение на душата, за поддържане на живителната сила у човека… И то не само на ниво артисти, а в обществото като цяло, защото ако една сфера боледува, всички останали също ще страдат.

- Какъв ще е пътят на „Част от колекция“ оттук насетне?

- На първо място трябва да се успокои ситуацията в страната и в света, защото театър без публика е невъзможен. Всяко изкуство зависи от своя адресат. Тези истории с 30%, 50% зрители е нещо абсурдно, защото ние можем да пуснем в салона да се заемат 30% от местата в залата, за да се предпазим от зараза, но изкуството не е на 30%. Актьорът не се влага на 30% от капацитета си, всичко е на 100%. Почти невъзможно е театърът да съществува в такива условия: първо от финансова гледна точка е трудно, второ, самото усещане вътре е друго – през ред, през стол, хората с маски, емоцията я няма, няма я тази празничност и позитивна нагласа... Така че е доста тъжно. Но се надявам това да отмине и да се върнем лека-полека към някакъв по-съдържателен живот в изкуството, в театъра, в музиката, във всичко…

- Вие сте актьор, участващ в почти всички значими проекти на Народния театър, и в същото време сякаш все повече клоните към режисурата, към превръщането си в самурай – с интерес към моноформата. Защо?

- Не е нещо търсено и целенасочено, просто така се случва. Аз посягам към всичко, което ми е интересно, и се опитвам да го развивам, да развивам и себе си. Монологичната форма е изключително трудно нещо и рядко актьорите се насочваме към подобен тип материали, но при мен някак си се получи съвсем естествено. За щастие, първият моноспектакъл, който направих – „Пилето, което казва ку“, се радва на добър сценичен живот и много представления. А пък останалите неща като „Част от колекция“, като дебютния ми пълнометражен игрален филм „До последния каприз“ и като, надявам се, още много други, които ще следват, идват по реда си. Опитът, който натрупваме, ни позволява да изразяваме себе си по различен начин.

- Имате ли насрочена дата за премиера на режисьорски си кинодебют?  

- Филмът беше готов точно в началото на пандемията, имаше обявена дата за премиера на София филм фест – 15 март, а на 13-и се обяви извънредното положение, всичко беше затворено и не можахме да го покажем. Съдбата му в момента е, че стои и чака удобен момент, когато да се срещне с публиката си. Не мога да кажа конкретно кога.

- Една от сюжетните линии във филма е свързана с артист, който се стреми към съвършенство, в случая – да изпълни виртуозно „Капризите“ на Паганини. Отъждествявате ли се с героя: вие играете, пеете, свирите, рисувате – максималист ли сте в професията?

- Аз съм съавтор в този филм. Той е дебют за много от авторите си. Тоест – сценарият е дело на мен и Росен Станев, аз дебютирам като режисьор, сценарист и продуцент. Галина Василева се справя блестящо като дебютант оператор. Рая Шопова, която написа музиката, също е дебютант, както и другият продуцент Юлия Атанасова. Изобщо във филма участват доста хора, които за пръв път застават пред камера. Самият Жоро Тенев (поетът и драматург Георги Тенев – б.а.) има опит в киното, но това му е първата главна роля. В тоя смисъл всички ние сме наравно съавтори в изграждането на филма и всеки от нас се е вложил в това да даде своя принос да провокира мисленето на зрителя в посока поддържането и усъвършенстването на човешкото в човека. А изкуството е един от пътищата за това.

- Намират ли се вдъхновения в сегашния труден за артистите период?

- Вдъхновението дебне да те изненада. Артистът трябва винаги да бъде нащрек, за да го улови. Но за да бъде нащрек, трябва да поддържа високо ниво на будност, постоянно да е любопитен, да се стреми да предизвиква нещата, ако трябва. Така че може би това е и най-важното за мен: да пазя у себе си възможността да улавям вдъхновението, да бъда винаги готов. Понякога не се получава, разбира се – особено сега, когато всичко е замряло, се усеща някакъв вакуум, който ни плаши, и не знаем накъде ще продължим. Надявам се това да отмине, но докато чакаме то да отмине, ще се готвим индивидуално. Пазя нагласата си да продължа. Искам да кажа и на колегите: не заравяйте талантите си, горе главата! Няма да се предаваме!


ВИЗИТКА


* Иван Юруков е роден на 27 май 1978 г. в Сандански

* Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов и магистратура по филмово и тв изкуство в ЮЗУ при проф. Станимир Трифонов

* Участва в множество филми и сериали: „Леден сън“, „Поколение: Изгубени и намерени“, „Самотни сърца“, „Аве“, „Дъвка за балончета“, „Забранена любов“, „Столичани в повече“, „Откраднат живот“

* От 2005 г. е в трупата на Народния театър („Лекар по неволя“, „Бягащи странници“, „Лов на диви патици“, „Когато гръм удари“, „Майстори“, „Лисичета“ и мн. др.), играе в Театър 199 („Червено“, „Ясна поляна“), Нов театър НДК („Амадеус“) и т.н.

* Има 5 номинации за „Аскеер“, 1 за „Икар“ и отличия както за театрални роли, така и като автор на късометражни филми

* „До последния каприз“ е пълнометражният му екранен дебют

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.