Актьорът Деян Ангелов: Талантът се дава от Бога, за да стигне до хората
2

Актьорът Деян Ангелов: Талантът се дава от Бога, за да стигне до хората

Спектакълът „Хъшове“ се връща в афиша на Народния театър на 13 септември

„От моя учител Стефан Данаилов знам: само ако си актьор, ще те обичат и чуждите“, казва Деян Ангелов в интервю за в. "Монитор".

- Деяне, повече от десетилетие след нашумелия спектакъл „Облогът на Паскал“ отново играеш в Театър 199 под режисурата на проф. Атанас Атанасов: в комедията на Ерик Асус „Нашите жени“. Какво е усещането – като завръщане у дома или пътуване към непознати хоризонти?

- Наистина е като завръщане у дома. Наско е изключително талантлив и ерудиран човек, той е от артистите, на които съм се възхищавал още като студент, че и като по-млад. За мене това са прекрасни срещи. Винаги съм искал да работя с него, уважавал съм го и съм се радвал на вкуса му, на интелигентния начин, по който поднася своята игра, своето мнение и интерпретация като режисьор. В крайна сметка неслучайно той води едни от най-добрите класове в НАТФИЗ.

- Някой каза ли ти вече, че изпълнението ти в спектакъла доста напомня за превъплъщенията на младия Атанас Атанасов?

- Не, никой не ми е казал, но аз може би съм повлиян от него, защото той показва, докато режисира. И най-вероятно играта ми попива неговия почерк. Мислех си: аз съм добър актьор, той е добър режисьор, нещата сигурно ще минат, без да се налага да ме коригира. Но всъщност се оказа, че професорът доста ме провокираше, доста задачи ми поставяше, върху които да мисля. И съм му благодарен, защото аз обичам да ме „ровят“, да ме карат да преодолявам себе си. В нашата професия това е особено важно.

- Твоят Симон – този префинен френски фанфарон с перука, сякаш е различен от всичко, което си играл досега. Кое беше за теб най-голямото предизвикателство в пресъздаването му?

- След пандемията сякаш имах нужда от точно такава глътка въздух. Но изпитвах известен страх дали ще успея да се справя. И ако съм успял, това се дължи изцяло, 100-процентово на режисурата. Аз имам едното изпълнение, а цялото творчество е от Атанасов. Да не звучи като възхвала, но в случая това е истината, на която трябва да се отдаде дължимото. Опитвайки се да достигна режисурата, бях се развилнял жестоко в импровизации. На колегите им беше много забавно. Разбира се, и когато имаш добри партньори като Жоро Спасов и Косьо Икономов, нещата се случват. А хуморът, който е част от пиесата, е валиден и в ежедневието на женените мъже.

- Тази пиеса би могла да се нарича „Мъже се жалват от жените си“. Твоят герой, меко казано, е постъпил ужасно със своята, докато ти си автор на едно от най-милите възможни признания: че искаш за трети път да се ожениш за собствената си съпруга…

- Женил съм се два пъти за съпругата си Петя – първо с гражданска, по-късно и с църковна церемония, бих се оженил за нея и трети път. Диригентът Максим Ешкенази, с когото станахме семейни приятели, ни каза, че има документ, който му дава право да венчава. Така че не е изключено да се венчаем и по американски при него в САЩ. Още не сме го направили – заради пандемичните условия е малко трудно да се пътува, камо ли да се организира масово мероприятие като сватба на поляна. Веднага ще дойдат да проверяват дали сме с маски, пък аз на „Горчиво!“ няма да мога да целуна Петя с маска. Но рано или късно ще го направим… Пак казвам: тази роля е голяма провокация за мене, защото аз съм доволен от избора си на съпруга. Разбира се, това в голяма степен се дължи на нейния характер, тя е доста блага. Абе, Южна България – там хората са топли, сърдечни, с чувство за разбиране към другия.

- Какво прави вашата връзка толкова специална?

- Винаги съм харесвал двойки, в които хората са толерантни един към друг. Не е задължително да са на едно мнение, както и ние с Петя често сме на различни мнения. Важното е да се приема и да се съпреживява съществото на другаря. Да седнем да спорим и непременно да се убедим взаимно, че мнението на единия е по-меродавно – аз съм противник на тази теория. Противник съм изобщо на това някой да се хване да убеждава другия в правото си – това е лишено от всякакъв смисъл. Дори смятам, че онова, което може да порасне от този вид сеене на комуникация, е само бурен...

- Има ли нещо, което би могло да те извади от кожата ти в семейното съжителство? Какво не би понесъл?

- Ние сме семейство вече от 13 години – женени сме от 2009-а. Аз искам да изкарам живота си с тази жена. Какво не бих понесъл? Не бих понесъл да я няма. Не бих понесъл животът ми да е без нея. Не искам и дано да не ми се налага. А иначе бих понесъл всичко – аз си я обичам и си я искам.

- Ако се върнем към спектакъла, ще видим, че в него сякаш се борят две житейски философии: „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа“ срещу „Истината ми е скъпа, но Платон ми е приятел…“. Ти коя предпочиташ: истината на всяка цена, или би „покрил“ издънка на близък човек, на брат си Дарин да речем?

- Може би предпочитам да не знам цялата истина за себе си. Спомням си един човек: навремето като го питаха „Какво предпочиташ – истината или леко да те излъжат?“, той казваше „Леко да ме излъжат“. Тогава си мислех, че това не е хубаво, обаче сега, когато съм на 41, мисля, че понякога психиката трябва да бъде щадена. На брат ми не бих го спестил – бих му казал истината. Но пред други хора ще го покрия. Това е моето братче и каквито и да са ни взаимоотношенията, защото ние сме имали и тежки периоди, в крайна сметка човек има някакъв дълг… Така че ще си покрия братчето, а ако той е направил белята, аз пръв лично ще отида да му шибна един шамар. Но, разбира се, ще го защитя, ако някой друг посегне към него – той ще срещне моите ръце.

- Преди време беше споменал, че замисляте общ проект.

- Да, така е. Просто изчакваме малко времената за театър да станат по-добри и страничните ангажименти да намалеят, за да реализираме това, което сме намислили. Ще е пиеса с комедиен характер, в която ще сме само двамата. Друг човек, с когото мечтая да работя, е актьорът от театър „Възраждане“ Анатоли Лазаров. Той е един от най-добрите ми приятели, изключително много ми е помагал, винаги е бил до мене и искам и занапред да бъде. Способен е да се отдава изцяло на онова, което прави, и има таланта да обича. Защото да обичаш е талант, не е способност на всеки… Досега не сме имали общи изяви, ама толкова искам, че просто няма накъде. И ще ни се случи, сигурен съм – ще излезем някой път заедно да разбием! Анатоли и брат ми са двамата, с които искам да работя на този етап.

- Напоследък съвместните ви изяви с Дарин на сцената на Народния театър намаляха с падането на „Хъшове“ от афиша. Изваждането на спектаклите на Александър Морфов от репертоара не остана незабелязано за театралната общност...

- Това не е редно – Сашо е гениален режисьор, всепризнат в цял свят. Той е един от онези, които имат какво да кажат на българския зрител, той може да възпитава публика. Репетиционният период на „Хъшове“ е оставил най-силния отпечатък в моя живот. Може би това представление като цяло е най-силният отпечатък в моя живот, а, предполагам, и в този на другите колеги. Изиграли сме го над 300 пъти на препълнен салон и много добре знам какво даваме на публиката с него. То е на Сашо, то е и наше – аз го чувствам като свое. Бих искал то да задмине и нас, да се играе и след нас – то има този потенциал. И добрата новина е, че за 13 септември е планирано да се играе отново. Сложено е в програмата, след като се събра подписка в социалните мрежи. Чакам с нетърпение тази дата: независимо дали с една, две, три или пет репетиции – ще го изиграем. Аз от моя учител Стефан Данаилов помня: неговата съпруга Мери искаше Мастера да си бъде повече вкъщи, но после беше казала в някакво интервю, че той принадлежи на своята публика. Аз смятам, че така и Сашо Морфов принадлежи на своята публика, ние артистите също принадлежим на своята публика. Тоест, талантът е даден от Бога за хората и след като е така, той трябва да стигне до тях. Затова, докато има български зрители, този спектакъл е хубаво да се играе.

- При определени случаи в него се включваха и децата на участващите актьори. Твоите синове Диман и Ален неотдавна дебютираха и в киното.

- Те просто нямат друг пример пред себе си – това виждат, растат в тази среда, за тях това е най-естественият път. И аз съм много щастлив. Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш обичан от чуждите, не само от близките – това е най-хубавата любов, пак от Стефан Данаилов съм го научил. Тази любов може да ти се случи единствено ако си актьор.

- А от малчуганите има ли какво да научиш в занаята?

- Тази наивност, която ние се стремим като артисти да постигнем – ако мога да я взема от тях, да я съхраня и задържа, бих бил изключително благодарен.


ВИЗИТКА

* Деян Ангелов е роден на 30 август 1980 г. в София

* Завършил е актьорско майсторство в клас на проф. Стефан Данаилов в НАТФИЗ

* Бил е част от трупата на Младежкия театър, а от близо десетилетие е на щат в Народния театър „Иван Вазов“

* Някои от най-известните му роли са в спектаклите „Идиот 2012“, „Хъшове“, „Калигула“, „Теремин – музика, любов и шпионаж“, „НЕОдачници“, „Вуйчо Ваньо“, „Страх за опитомяване“, „Страхотни момчета“, „Облогът на Паскал“, „Влюбена, сгодена, изчезнала“ и др.

* Негов брат близнак е актьорът Дарин Ангелов, с когото често си партнират на сцената

* Женен е, има двама синове – Диман (10) и Ален (8), които наесен ще гледаме в новия филм на Ивайло Пенчев „Чичо Коледа“

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.