Е дин юнак – български актьор, лежи и пъшка без мотивация, докато духовните му сили изтичат напразно в реденето по претенциозни кастинги с точно никакъв залог, в снимането на тъпи реклами и участието в посредствени тв формати. Всъщност такива актьори са много, но в спектакъла „Настане вечер“ на „Сфумато“ са само трима.
Един юнак – български актьор, лежи и пъшка без мотивация, докато духовните му сили изтичат напразно в реденето по претенциозни кастинги с точно никакъв залог, в снимането на тъпи реклами и участието в посредствени тв формати. Всъщност такива актьори са много, но в спектакъла „Настане вечер“ на „Сфумато“ са само трима.
Потенциалът на проекта със сценарий и режисура на младата и талантлива Весела Василева (няколко номинации и награда „Аскеер“ за постановката „Великденско вино“ на театър „Възраждане) бе оценен още в незавършен вид на последния Малък сезон на театралната работилница и за награда влезе в големия, а премиерата бе преди дни. Награда не само за находчивостта, но и за интелигентността на екипа, който го е създал, защото, казват,
умението да се самоиронизираш
и да не се вземаш прекалено на сериозно, когато екзистенциалните ти драми натежат, е висш признак за интелигентност.
В спектакъла участват Никола Мутафов (познат и като д-р Пенев от сериала „Откраднат живот“), Мак Маринов (не като „маг“, който се занимава с магии, а с „к“ накрая, както уточнява персонажът му на един кастинг) и Явор Борисов. Първите двама са в трупата на МГТ „Зад канала“, а третият е сред младите асове на Сатирата. Събира ги идея (не за първи път), а в случая автори на идеята за „Настане вечер“ са Явор и Никола. Подтикът явно е автобиотрафичен. Актьорите играят с истинските си имена и дават всичко от себе си, докато се подиграват с онова, което компромисното ни време ги принуждава да правят и да търпят – малоумните рекламни послания, клишетата на професията им и тази на критиците, които я „отразяват“... Първоначално те са „в телевизорите“ - метални рамки от сценографията на Борислав Тонев-Бъки, и със сатиричен хъс пародират някои втръснали на всички ни до болка реклами, като
заменят имената на съответните марки и продукти
с нецензурни изрази. Всеки ще се сети за тях... Езикът е колоритен и...циничен, наистина, но не можем да отречем, че изразява масовото омерзение от подобни атаки от екрана. Да, масовото и тяхното собствено, докато плахо се надяват да играят Шекспир, Гогол, Бекет...
После актьорите излизат от телевизорите, буквално ги изхвърлят на пресечката на „Самуил“ и „Гладстон“, където се засичат при случайна среща след представление и сядат на тях, за да запият с водка... Първоначално „дуят перки“ кой е по-по-най, кой прави истинско изкуство и кой – халтура, избиват комплекси на неизгрели звезди, налитат си като петли, но много бързо става ясно, че гребат в една и съща лодка. И дори са приятели. Недоволни са от себе си, от битието, което не могат да променят, буквално мизерстват, живеят почти като клошари... Нотка на тъга пронизва разюздания смях, а антитезата с гениалното стихотворение на Ботев на финала – и на неговата епоха на герои с днешното време на антигерои, е просто убийствена. Но не се плашете – като изключим това, спектакълът е ужасно забавен. Истината зад него е горчива.
Проектът е финансиран от Столична програма “Култура” 2018 г.
Монитор
