Л ято е. Разни хора лежат на някой ракитен шезлонг на плажа, държат коктейл и се снимат за Фейсбука. Други се потят в офиса и стръвно зачертават дните на календара до предстоящата отпуска.
Само аз – Лудото ви майче искам да легна под трамвая на Графа и да си остана там завинаги. Защото ако за сингъл лейдита лятото е време за флирт и жежки преживявания, то моят майчин г*з се пържи не на плажния бар, а редом до малкия първокласник, който има да чете нещо като каталога на Народната библиотека за лятото.
Лято е. Разни хора лежат на някой ракитен шезлонг на плажа, държат коктейл и се снимат за Фейсбука. Други се потят в офиса и стръвно зачертават дните на календара до предстоящата отпуска.
Само аз – Лудото ви майче искам да легна под трамвая на Графа и да си остана там завинаги. Защото ако за сингъл лейдита лятото е време за флирт и жежки преживявания, то моят майчин г*з се пържи не на плажния бар, а редом до малкия първокласник, който има да чете нещо като каталога на Народната библиотека за лятото.
То не са Пипи Дългото чорапче, приказките на Каралийчев, Карлсон (ама не от терасата), Джани Родари и куп други „ама-госпожо-това-са-чудесни-книги-за деца“. Ми, сигурно е така, ама айде някой да ми каже как по дяволите да го вържа за стола това шугавото и да го накарам да изчете тия 300 страници.
Щото ако работех Испанската инквизиция, имам 200 идеи за наливане на малко образование и култура в плиткия мозък на отрочето. Ама не съм. Ходя на работа, готвя, чистя, пера. Гледам мъж и две-три дребни дечиня и насред тоя ад, трябва да чета Пипи през лятото. И не просто да я чета, ами и да отговарям на леко налудничавите въпроси на хлапето. „Мамо, защо Пипи живее сама? И защо не са се появили все още социалните?“.
Ако ме познавахте по-отдавна, щяхте да знаете, че в дъното на страха от „Юстиниалната юстиция“ седят майки като мен, на които отдавна им е писнало да плашат хлапетата си с неработещите Торбалан и Баба Яга. Приказните чудовища бяха пенсионирани още преди наследникът да е проговорил и тяхното място беше трайно заето от социални работници, които ловят лоши деца и/или родители с мрежи за пеперуди и ги наставят в бели стаи, за да си помислят хубавичко дали “най-накрая-ще-слушаш-че-вече-ми-писна-от-теб“. Или от спецченгета, които ходят на акции по домовете да арестуват ревящи сополанковци, които не си пишат домашните и не ядат броколи.
Та, някъде между инжекцията на доктора, дето лекува детски бяс и лелката, която държи топли връзки с Гадняра от „Аз, Проклетника“, явно съм успяла да насадя някакъв доста абсурден мироглед на хлапето. Което от своя страна вместо да си чете кротко смешките на Пипи, разсъждава философски „защо пие кафе, това не е позволено за децата“ и „как може да не ходи на училище, няма ли кой да глоби родителите й“.
Прибирам Пипи от ръцете на хлапето, малко преди последното да реши да телефонира на БХК, за да съобщи, че малко момиче живее само в Швеция и харчи златни парички от тайнствен куфар. Решавам да мина на малко по-лесна литература и фъфлещият първокласник (останал без предни зъби не защото е жертва на домашно насилие, а заради естествения повик на природата да подмени част от ченето му точно сега) получава приказките на Ангел Каралийчев. Спокойствието трае по-малко от минута. „Мамоооооо, в тая книга пише „циганин“. Това е лоша дума. Казва се „ром“. Даже изобщо не се казва нищо, защото да определяш хората по раса и етнос е лошооооо нещо“.
Докато малкият реве, в главата ми се чертаят страшни картини – БХК, разни либерални НПО-та, световният комсомол и всички засегнати от литературата лица се изсипват пред врата ми в защита на малкия либерал. „Мамка му, къде сбъркахме?“, псувам се наум, когато в стаята влиза гордо Милото. Той оглежда ревящия маймун и започва да опипва ситуацията:
- Какво става, тате? Защо плачеш?
- Тъжен съм. Скучно ми е и мама ме кара да чета книгииии!?!
- Ама, гледай сега моето момче. Трябва да четеш, за да поумнееш.
- Аз съм много умен.
- Но не достатъчно. Трябва да четеш, за да станеш умен като мен и мама.
- Ама аз съм по-умен от вас, мога сам да си сменя кабела на Плейстейшъна, без да чета инструкциите!
И в този момент търпението на Милото се стопява до под нула по Целзий и аз някак внезапно осъзнавам защо това дете има толкова объркана концепция за демокрацията, гражданското общество и ценностите му:
- Виж сега, понеже живеем в демокрация имаш два варианта – или почваш да четеш и спираш да ревеш, или ти бия два шамара и поне ще имаш причина да се тръшкаш!
След края на баталната сцена излизам да пуша една цигара на терасата и си мисля за горките класици, които скоро ще трябва да минат пред ситото на политкоректността. Така негърския крал, който е баща на Пипи, ще бъде изписван като „династичен управник от афро-американски произход“, а лимонаденото дърво на малката авантюристка ще бъде забранено от БАБХ заради опасност от епидемия и неспазване на европейските правила за хигиена. Как стигнахме до този момент, не знам. Знам само, че опасенията ми за пълно пренаписване на книги и учебници, така че да са богоугодни на новите либерални правила, хич не е толкова далеч в бъдещето.
- Мамо, днес не искам да ходя на градина – прекъсва мислите ми по-малкият ми син.
- Няма как да стане това – отиваш!
- Не искам.
- Няма искам, не искам. Това да не ти е демокрация!
- АъА?!?
- Виж сега при демокрацията човек има равни права и задължения. Тоест – можеш да се грижиш сам за себе си, изкарваш си сам парите, оправяш си леглото, миеш си сам зъбите и тогава имаш право да кажеш дали искаш или не да ходиш на детска градина. В другия случай – тоталитаризма, някой друг се грижи за теб. Ние с татко ти купуваме дрехи, храна и играчки. Ни е се грижим за теб и оправяме леглото ти, но ти нямаш право на глас и затова отиваш на градина ВЕДНАГА!
Малкият похлипвайки се отдалечава, за да срещне брат си в коридора.
- Що ревеш, малък?
- Ми к'во да ти кажа – ТИТУЛИТАРИЗЪМ!
Сега стоя и чакам всички световни природозащитни организации да се изсипят в хола ми, за да ме линчуват. Айде, много ви здраве от мен и помнете – по-добре коктейл на плажа, отколкото либералче в хола!
Монитор
