Н е е лесно да си делил покрив с художник от висок ранг. Отстрани всичко може да изглежда розово, но творческата кухня смазва, а съхраняването на духовното наследство е изцеждаща емоция и, ако читави хора не ти помогнат отстрани под някаква форма, ти просто потъваш.
Не е лесно да си делил покрив с художник от висок ранг. Отстрани всичко може да изглежда розово, но творческата кухня смазва, а съхраняването на духовното наследство е изцеждаща емоция и, ако читави хора не ти помогнат отстрани под някаква форма, ти просто потъваш.
В това е убедена галеристката Цена Бояджиева и няма как да не й повярваме, защото е израснала с възторзите и тегобите на един от най-самобитните ни живописци - дядо й Златю Бояджиев, както и с проблемите на друг забележителен автор - Георги Златев-Бояджана, нейния баща. "Колкото и жестоко да звучи, художниците ни са оставени на произвола на съдбата, те са едни творчески клошари в нашата държава", не пести истината тя. Баща й починал на 80 години – без пенсия. Но нея днес повече я тревожи нещо друго: „Расте поколение, което се задоволява с липсата на изкуство, не му е необходимо. Живее в грозота, без естетика. Това ме плаши“, признава красивата дама, която от 17 години менажира галерия „България“ в едноименния концертен комплекс.
Двете с дъщеря й Елена – дипломиран кинорежисьор, са решени да опазят завещаното им от Златю изкуство и обмислят точно по какъв начин да стане това. „Към кого трябва да се „прикрепя“, как да си запазя достойнството, за да се съхрани нещо ценно? Например къщата на дядо в Пловдив, в която съм родена и отгледана, се руши. В дворната тоалетна, която той навремето изографиса, рисунките стоят само вътре и са страхотни. Отвън обаче всичко е отишло на кино. Ще кажат: това си е ваша собственост, вие трябва да се погрижите. С ограничените възможности на държавен служител с нищожна заплата аз не мога да се справя. Да речем, ще продам картина на дядо ми. Но ние не сме „Сотби`с“,
в България изобразителното изкуство не се търгува на добри цени
обяснява Цена Бояджиева.
Семейството води цели 22 години юридическа битка с държавата и местната община, за да си върне от Градската галерия в Пловдив и Институт „Старинен Пловдив“ 5 картини на Златю Бояджиев, които му принадлежат. Бояджана не доживява справедливост, отива си от този свят през 2013 г., няколко месеца преди да спечелят епохалното дело, ала едно от платната до днес така и не е стигнало до наследниците – Цена и брат й. На нея й е най-болно за това, че на първото дело за тези 5 големи картини, когато съдебната зала е пълна с журналисти, нито един местен художник не се появява да ги подкрепи морално. А дядо й е лягал и ставал с болките на тамошните творци, пили са кафето му, съветвал ги е... И нали уж в Града под тепетата има силна артистична общност?! Само софиянецът Иван Яхнаджиев се отзовава...
За бъдещото обгрижване на семейната сбирка произведения на дядо й и баща й Цена Бояджиева не смята да се обръща към държавата. „Няма да искам помощ, няма да ми се даде. Или пък може да опитат да ни помогнат с някой фин, интелигентен жест към нас, но знам, че той ще бъде за сметка на много, много картини“, предполага тя и се зарича, че няма да го допусне. Така е постъпвала и преди промените от 1989-а. Наследницата на видния художнически род никога няма да забрави как навремето, когато завършила гимназия и мечтаела да кандидатства изкуствознание,
дома им посетили няколко партийни „другари“ и „другарки“
„Вкъщи бяхме аз, моята баба – съпругата на дядо Златю, и моята леля. Казаха: „На всеки 5 години партията изпраща по един младеж да следва изкуствознание в Ленинград. Ние знаем, че внучката на бай Злати иска да кандидатства същото и можем да я изпратим да следва там. Знаем още, че той е много продуктивен, а ателието му е малко...“. И недвусмислено заявяват, че би било добра „сделка“, ако срещу този реверанс подарят на партията 80 картини на Златю Бояджиев. Цена отказва и наивно контрира: „Ами то и тук има Художествена академия, все пак...“. На тръгване един от мъжете я потупва по рамото и прошепва: „Ако те приемат...“. „Не кандидатствах, нямаше да им доставя удоволствието да бъда скъсана. Престанах да се готвя за изпитите, цяла година бях в абсолютен ступор, стигнах до пълен срив. Слава Богу, дядо ми не разбра причината“, разказва Бояджиева и вече шеговито добавя: „Бях депресирана, не репресирана“. Накрая решава, че би било по-разумно да се насочи към друго поприще. Естествено, и легендата Златю Бояджиев не получава по-широко ателие.
Макар и наследница „само“ на личното творчество на своите близки, а не на богата колекция с автори от световно значение, както всеки в нейната ситуация, и Цена Бояджиева се страхува да обяви колко творби на именития си роднина притежава. „Нека хората да приемат, че имаме толкова малко, колкото да им се радваме ние. А ако, дай Боже, нещо друго се случи, ще имат възможност и те да го видят“, казва тя.
Монитор
