Наричат ги песоглавци или кинокефали. Те са хора с глава на куче, вълк или чакал. Присъстват в митовете и легендите на много народи. Съвременната наука ги третира като пълна измишльотина и отрича да са съществували някога. Но редица пътешественици през XIII-XIV век ги описват и твърдят, че са ги виждали с очите си. Според описанията им те са двуметрови люде, които се движат леко прегърбени, но на два крака. Боравят умело с оръжия. Говорът им обаче съвсем не е като човешкия. Дали защото на раменете им е прикачена животинска глава, те предпочитат да лаят. За намеренията им трудно може да се отсъди по махането на опашката. За разлика от кучетата, при тях такава няма. Пък и да има, остава скрита под дрехите. Дори животинското у тях да надделява в някои моменти, песоглавците следват модната линия и не търсят пълна свобода на движенията. На повечето места са изобразени в човешки одежди.

 

А хич без глава?

Човешкото у тях взело превес, когато започнали да прикриват срамотиите си с дрехи.

Първият, който ги споменава, е Херодот. Според него те населявали земите на днешния Тунис, наред с дракони, рогати магарета и други твари. Освен кучеглавците имало и хора, които нямали нищо на раменете си – тоест безглави. Май е за предпочитане все пак да си куче, отколкото да говориш с корема си...

Според древногръцкия писател, историк и лекар Ктезий те наброявали близо 120 000. Характерно за тях било, че жените раждат еднократно, а пеленачетата мязали на старци – със сиви перчеми и умни очи.

Пак към Индия ги отнася древногръцкият пътешественик Мегастен, който през 3 век пр.н.е. с дипломатическа мисия, възложена му от Селевк I Никатор, посещава двора на обединителя на Индия — Чандрагупта, в град Паталипутра. Диодор, Страбон и Ариан се позовават на неговия труд „Индика“, който за съжаление не е съхранен. Та оттам идват цитатите за хората с кучешки глави, които ловуват в природата птици и зверове, ходят на риболов и се обличат в кожи на диви животни, въпреки че те самите са покрити с рунтава козина. Външно приличат на хора, но общуват помежду си само с ръмжене и лай.

Хесиод, Ктесий и Плиний Стари също включват в трудовете си загадъчните същества, които по техни данни са живели в Индия, Либия, Етиопия и Скития. Те ги описват като човекоподобни. Според Плиний се отнасят враждебно към хората. Повечето теолози обаче ги смятат за човеци -  заради дрехите, които прикриват телата им. Срамуват се – следователно имат душа. Имат душа – значи са хора. Това становище застъпва и Симий, когато описва племето на хората полупсета – с кучешка глава и здрави челюсти.

Квалификация и дискриминация

Кинокефалите боравели умело с оръжия, но вместо говор, се разбирали помежду си с ръмжене и лай.

Средновековни източници като пътешественика и откривател Марко Поло и францисканския монах Джовани да Плано Карпини отбелязват на географски карти ареалите, обитавани от кинокефалите. Те били военни наемници, майстори-бижутери, монаси и земевладелци. В творбата си „За Божия град“ Аврелий Августин (известен още като Августин Блажени или Августин от Хипон, един от най-авторитетните теолози на своето време) се спира на въпроса имат ли душа хората-песоглавци. Философът приравнява съществуването им към всяко друго уродство и ги смята за равноправни божи създания. А може даже да са божества. Като Анубис.  Достатъчно е да се вгледаме в египетската митология и ето го него – човешко тяло с глава на чакал. Съпровожда душите през тъмнината и ги отвежда в небесния Дуат.  Бог, роден от мимолетната връзка на Озирис с Нефтида – съпруга на Сет. Мнозина изследователи смятат, че и кинокефалите не са читави. Много вероятно е някои от предците им да са спали не с когото трябва. Трябва ли да бъдат дискриминирани само поради тая причина?

Каменни изображения на песоглавци.

Покровителят на мъртвите

Но да се върнем на Анубис, който се труди в ада като надзорник на всички грешници, концентрирани там. Пазител на мъртвите, той в същото време е подвластен и на земния мир: определя човешката карма, награждава и наказва, отговаря за вземането на мъдри решения. Историците свързват образа на бога с глава на чакал със защитата на мъртвите нощем. Съвременните гробища също са притегателно място за братовчедите на чакалите – кучетата, които може да са поели същата мисия.

Много са версиите и за кучеглавия християнски светец свети Христофор. Според някои източници той произхождал от племе на човекоядци, но преминал в правия път. Според други Христофор бил необикновено красив и почитателките му били многобройни. Те го следвали по петите навсякъде и му досаждали. Той помолил Бог да го загрози по някакъв начин, за да се отърве от преследвачките. И така се сдобил с кучешка физиономия. Тогава преминал към истинската си мисия – да твори добрини и да помага на хората. През XVII в. Ватиканът забранил този светец да бъде изобразяван в този му вид и така започнал да се появява по иконите и в стария си човешки облик.

Скални изображения на тези същества потвърждават, че тайнствените създания наистина са съществували. Или поне тогавашните скулптори и художници са се упражнявали върху легендите. Фактите сочат, че до ден-днешен не е намерен скелет на кинокефал. Търсенето обаче продължава.

Киевско изображение на светец, заобиколен от пазители с кучешки глави.

Версии и локализация

Думата кинокефал (гр. κυνοκεφάλοι) буквално означава „кучеглав“, макар че в обичайния си смисъл е използвана със значението на „маймуна“, по-точно „бабуин“ или „павиан“, след като древните гърци виждат тези свещени египетски животни и започват да ги назовават по този начин, пише в nerazgadano.info.

Християнската култура, сблъскала се с множество антични легенди за различни антропозооморфни същества, поставя въпроса за тяхната принадлежност към човешката раса, зададен в началото на V в. от един от най-големите християнски мислители на всички времена – Августин Блажени (354 – 430). Той се пита дали е възможно съществуването на подобни чудовищни народи (причислявайки към тях и прословутите кинокефали), след като според Библията човешкият род произлиза от Адам, а след това и от Ной. В крайна сметка Августин допуска, че разказите за подобни народи не отговарят на действителността.

Архиепископът на Севиля Исидор Севилски (560 – 636), автор на първата християнска енциклопедия „Етимологии“, помества кинокефалите в третия раздел на единадесетата книга от съчинението си, именувана „За човека и неговите части“. Самият раздел е назован „De portensis“, което може да бъде преведено и като „За чудовищата“, и е посветен на различни чудовищни народи, населяващи света, в това число и на кинокефалите, представени като народ, обитаващ Индия, чийто лай го причислява повече към животинския, отколкото към човешкия свят.

Почти по същия начин ги представя и авторът на втората голяма християнска енциклопедия – Рабан Мавър, който обаче ги нарича „zenotephali“, което някои изследователи отдават на факта, че ръкописът на „Етимологии“ от Исидор Кастилски, от който той черпи информация, е повреден точно на мястото, посочващо името на този народ.

Традицията на северната локализация на кинокефалите се поддържа от северногерманския хронист, каноник и схоластик Адам Бременски, автор на съчинението „Дела на епископите от Хамбургската църква“, издадено през XI в. и съдържащо голям брой нови географски и етнографски сведения за Балтийския регион, включително и споменаване на кинокефалите: „Някъде по бреговете на Балтийско море обитават амазонки, чиято страна е раят на жените. Някои разказват, че те забременяват, след като пият вода; други твърдят, че зачеват или от преминаващи търговци, или от пленници, или от чудовища, които не са рядкост по онези земи. Ако детето е от мъжки пол, то е кинокефал, а ако е от женски – много специална жена, която заживява заедно с подобни на нея, презиращи общуването с мъже.“

 
Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини