Снимки

- Проф. Атанасов, 2018-а започна и ще продължи под знака на 70-годишния юбилей на НАТФИЗ, където сте един от водещите преподаватели. Убеден ли сте, че Академията и днес е №1 в желанията на бъдещите актьори, режисьори и т.н., сред немалко нароили се ВУЗ-ове, предлагащи същите специалности?

- Самият факт, че получихме за пореден път престижно място в рейтинговата система на висшите училища в България говори много. Наши студентски спектакли и филми непрекъснато носят награди от авторитетни международни фестивали. Всяка година студенти от други учебни заведения по изкуствата – НБУ, Югозападния университет, колежа „Любен Гройс“, идват да кандидатстват отново при нас. Самият аз имам такива случаи, което означава, че тези хора имат желание да продължат на друго ниво. Има ВУЗ-ове, в които няма основни дисциплини като сценично слово, класически танц... В Пловдивския университет, където няколко години преподавах, имах фрапиращ случай: Ректоратът заяви: „Не можем да поканим преподавател по сценична фехтовка – ние имаме учител по физическо възпитание, който е бил състезател по фехтовка“... Но това са съвсем различни неща. Без да познавам в подробности учебните програмите на останалите, смея да твърдя, че в НАТФИЗ най-цялостно и пълно се изучават всички дисциплини, които биха спомогнали за развитието на потенциала на студентите.

- Въпреки това кандидатите всяка година намаляват...

- Че демографски срив в България има, това е очевидно. Факт е, че раждаемостта намалява и има години, когато спада под допустимия минимум, който би трябвало да си позволи една нация. Факт е, че социалният статус на хората, занимаващи се с изкуство изобщо, е изключително нисък. Но факт е също, че тези, които сега кандидатстват в Академията, искат именно това. Нашите изпити са последни, след приема във всички висши учебни заведения, но нашите кандидати обикновено не са кандидатствали друго, или ако са, след като ги приемем в НАТФИЗ, се отказват от престижни специалности като право, социология, европеистика и т.н. Вярно, вече не са хиляди, а стотици, но са изключително мотивирани хора, които смятат, че това е тяхното призвание. Друг е въпросът дали наистина ще се окаже така.

- Има ли реализация, „хляб“, за толкова много артистични кадри, които вашият и още няколко университета произвеждат? Тревожи ли ви бройката?

- Не ме притеснява бройката и дали има хляб в случая – всеки ще си намери хляба по някакъв начин някъде. Важното е, че има конкуренция – според мен тя е от решаващите фактори не само в областта на изкуството. Има ли конкуренция, човек се стреми да бъде от добрите. Ако аз разчитам някой друг да се грижи за мен, да ме покани, ако аз сам не инициирам възможности да осъществя своите идеи и проекти – ами, по дяволите, нали уж времената се променят?! Понеже говорим за западното обучение и как живеят там актьорите – там има ли хляб за всички?! Там всеки актьор работи и нещо друго, и в театъра. Сега почти не познавам човек, който да се е опрял само на едната професия: няма събота, няма неделя, ако не мога да запълня времето си със своята основна професия, търся други варианти. Има достатъчно работа: филми, сериали, реклами, театрални проекти. Трябва да си деен, да не стоиш да чакаш дали нещо ще стане. Защото така просто няма да стане! Ако искаш да имаш хляб, трябва да се бориш за него. И това, мисля, е хубаво.

- Спомняте ли си първия път, когато прекрачихте прага на своята академия?

- Бях още войник и дойдох на кандидат-студентски изпит. „Раковска“ беше пълна с народ: тогава кандидатствахме 3000 човека, имаше роднини, приятели... Аз се чувствах много нелепо. Иначе бях минавал покрай тази академия от другата страна, откъм Унгарския ресторант, защото се притеснявах, ако видех някой от артистите да крачи по тротоара. Стресът, притеснението, страхът, недоверието в собствените сили бяха големи, но очевидно съм притежавал достатъчна доза инат и, не зная откъде – самочувствие, за да пристъпя прага и да се явя на изпити.

- Различно ли беше, когато влязохте тук вече като преподавател? И защо решихте да жертвате част от времето за бляскавата си артистична кариера в името на начинаещите?

- След като ме поканиха да преподавам, идвах тук в продължение на месец, седях и само гледах какво правят децата, по какъв начин общуват. Наблюдавах ги и изведнъж разбрах, че не познавам това поколение. По цял ден бях в театъра, на записи в радиото, на снимачната площадка и не знаех нищо друго освен сутрин репетиция-вечер представление, по 24-25 дни в месеца. Бях забравил как изглежда центърът на София. Пътят ми беше от театъра до вкъщи. Осъзнах, че съм пропуснал много, че са минали години, в които съм бил толкова съсредоточен в работата си, че съм загубил възможността да акумулирам маса познания. Стана ми много интересно. Не съм вярвал, че въобще бих могъл да преподавам, но тъй като навремето, като завърших средното си образование, исках да стана учител, се оказа, че съм добър преподавател. Поне така мисля. Беше като някаква наркоза, Аз исках да „крада“ от тези деца, питах ги какви филми гледат, каква музика слушат. И гледайки тези филми и слушайки тяхната музика, аз разбрах, че са интересни хора. И сега продължавам да се уча от тях по някакъв начин – това ме обогатява и като човек, и като актьор.

- А кой е най-яркият спомен, който сте запазили от своите учители във ВИТИЗ, от вашите студентски преживелици?

- Моят преподавател проф. Сашо Стоянов беше изключителен човек и педагог, невероятен ерудит. Той ми подсказа колко съм пропуснал в юношеството си да прочета, да видя, да се поинтересувам. И ето какво направих първия семестър в първи курс с цялото си нахалство и неопитност. Имахме т. нар. покази, когато се избираха етюди за колоквиум. Той имаше навика да щрака с пръсти от залата, когато трябва да наложи по-добър ритъм на изпълнението. Етюдът ми беше кошмарен, аз сам осъзнавах колко е лош, как вероятно няма шанс и ще бъда скъсан. По едно време усетих как проф. Стоянов отдолу започна да щрака с пръсти, това ме изнерви допълнително и колкото повече щракането се усилваше, толкова повече у мен се надигаше някакъв гняв. Спрях, заковах се на сцената като пирон и започнах да го ругая. Накрая треснах вратата, излязох си и сложих глава под чешмата в тоалетната. Проф. Стоянов даде почивка, нищо не каза след това и продължихме. Остави този етюд за колоквиума, а след изпита, когато се събрахме да пийнем (аз бях сигурен, че ще ме скъса), той каза само: „Наско, моето момче, ти щеше да ме набиеш, бе... Защо така?“. С такава любов работеше. И тогава си помислих: „Боже господи, какъв човек съм аз, трябва много да се променя“... Но бях голям дивак, идвах от 2 години казарма.

- „НАТФИЗ – пространството, в което се чувствам млад и полезен“, написахте преди дни във Фейсбук. Винаги ли е така? Не сте ли били понякога обезверен, уморен, „сдухан“?

- Как няма да се чувствам млад, когато общувам само с млади хора? И с всеки следващ випуск те стават все по-млади от мене. Това крепи духа ми. Как няма да се чувствам полезен, като тези деца идват от различни краища на България и аз, започвайки да общувам с тях, разбирам, че освен като преподавател имат нужда от мен и като човек? Някои от тях в началото не могат да се ориентират кой автобус да вземат, за да отидат в Студентски град. Ползата може да е нещо съвсем банално. Естествено, умората си е умора. Това са 20 и няколко човека, дошли от средното образование, които трябва да формираш, да им кажеш, че в час по актьорство не бива да преинсталираш уиндоуса на лаптопа или да чатиш в месинджър. Понякога като си тръгвам след часовете нямам желание да говоря с никого, искам около мен да е ти-ши-на!

- Преди 2 години твоите ученици те изненадаха – бивши и настоящи студенти от всички класове, които си водил от 1991 г. насам, направиха грандиозно шоу за 60-ия ти рожден ден. Семейството ти те доведе със завързани очи в Учебния театър. Какво изпита, когато ти свалиха превръзката?

- Никога не съм очаквал, че такава любов ще потече от залата към мен. Съпругата ми Деси, дъщеря ми и синът ми са били организирали всичко в някаква тайна група във Фейсбук, за да не разбера аз. Исках четиримата да седнем някъде на открито. Казаха ми: „Ще отидем с такси, обаче ще ти завържем очите“. Вкараха ме в колата, а шофьорът направи толкова завои из центъра, че загубих ориентация. После ме свалиха, вървяхме по някакви стълби и ме изведоха на място, където кънтеше страхотна тишина. Тогава ми махнаха превръзката и видях една огромна, препълнена зала и някакъв рев и аплодисменти се понесоха отдолу. Това ще си остане едно от най-хубавите преживявания в моя живот. Усещането беше невероятно. Никога не съм предполагал че ще ми се случи нещо подобно, защото аз не съм толкова общителен човек, не съм социален тип, не ходя по купони, приеми и коктейли, не съм в някакви приятелски или съсловни кръгове... Не знаех как да реагирам, то беше като удар. Така съм се чувствал, когато пак за 60-ата ми годишнина решихме да скачаме с бънджи от моста до Клисура със студентите ми – когато скочих и въжето се опъна. Това са някакви мигове преди да отскочиш пак нагоре към моста. Просто не можеш да си поемеш дъх.

- Имате ли любимци сред възпитаниците си? И помните ли жест, с който някой от тях особено ви е зарадвал?

- Естествено, че има такива, които по някакъв начин ми импонират повече, защото се доближават до моята ценностна система и до идеите ми какво представлява талантът. С други трябва да полагам повече усилия – не за да ги доближа до себе си, а да ги накарам да разберат какво притежават. Във всички случаи обаче никога не съм разграничавал студентите си по някакви чисто човешки пристрастия и симпатии. За мен всички са равни, с всички се държа еднакво и мисля, че това е правилният подход. Всички заслужават да бъдат обичани. А жестовете са много. Ако щеш – сърчицето, изпратено в съобщение от някого, или това, че някой идва и казва „Професоре, ето подарък от баба ми“ и отваря кутия с баница или сладки. Също и това, че някой получава „Аскеер“ за изгряваща звезда или в незнаен ден и незнаен час друг ми се обажда по телефона и пита: „Професоре, как сте?“ или дори някои вече – „Наско, искаш ли да пием бира?“ Прекрасно е! Всеки ден се случват такива неща. Да ти се обадят да те питат как си – кой от приятелите ни се обажда просто ей така? Ами, малко са... Тези хора са ми ценни.

- А виждате ли в собствените си деца отражение на някогашните си вълнения? Доволен ли сте от изборите им?

- Да, защото и аз доста трудно се ориентирах в професионално отношение: исках да стана лекар, после да уча в духовна семинария, после българска филология, после да съм учител... Така че лашкането е нормално. Дъщеря ми Алиса първо я приеха социология, след това реши – актьорско майсторство. Скоро напусна МГТ „Зад канала“, излезе на свободна практика. Спечели сериозен конкурс в Щутгарт за актьорско майсторство за кино, продуциране и др., получи стипендия за обучение заедно с 20 избрани млади хора от цяла Европа. След това се върна и сега се занимава със страшно много неща, които се опитва да инициира сама. Преди 2 години тя замина за Испания и проходи 800-те км от пътя Камино до Сантяго де Компостела. Разбрах, че у нея има много въпроси, на които трябва да даде отговор. Тогава вероятно е взела своите решения. Синът ми Ясен отиде в Германия да учи медии, отказа се и в момента е първи курс в НАТФИЗ при проф. Ивайло Христов. Голямата ми дъщеря пък учеше живопис, а сега е учителка на четвъртокласници, защото обича да се занимава с деца. Така че ги разбирам. А какво значи аз да съм доволен? Аз не живея техния живот, те трябва да са доволни от своите избори. Не им казвам: направи това или не прави онова. Нека да бъркат, да опитват, млади са и имат потенциал да се реализират там, където им е най-интересно. Да, трудно им е да решат, но – трябва да скачат!

 

Снимка личен архив

ВИЗИТКА

* Роден е на 15 септември 1955 г. в София

* През 1980 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ

* Бил е в трупите на на Драматичен театър „Ст. Киров“ - Сливен („Престъпление и наказание“), театър „Българска армия“ („В очакване на Годо“, „Г-н Пунтила и неговият слуга Мати“, „Хамлет“), Народния театър („Лоренцачо“, „Верона“, „В полите на Витоша“ и др.)

* От 1991 г. е преподавател в Театралната академия

* От 2001 г. е актьор и режисьор на свободна практика с десетки роли и постановки в различни театри

* В момента може да го гледате в спектаклите „Шведска защита“ (МГТ „Зад канала“), „Хората от Оз“ (Театър 199), „Секс комедия в лятна нощ“ (Хасково), „Кредитът“ (Пловдив)

* Най-новата му режисьорска работа е Papas in Motion в НАТФИЗ – пиеса от Роналд Рудол, разглеждаща темите за търсенето на себе си, приемането на другия и сексуалното самоопределение на човека

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Eнергийни сюжети или каква е връзката между леда, електричките и "Белене"

Явно последната седмица на петия месец от нашето председателство на Съвета на Европейския съюз ще протече под знака на две важни визити на български политици в Русия: отминалата вече среща на президентите на двете страни в Сочи и предстоящата среща на българския премиер с руския президент и с други официални лица на 30 май в Москва.

Побойниците от фейсбук

Късно следобед в събота до читалището в кв. "Гривица" в Шумен убили с нож млад мъж, баща на три деца. На пръв поглед мнозина биха отвърнали глава - битова свада на границата на квартала с циганската махала, някак си дежавю, което не предизвиква съпричастност. Можеше да си продължим с обърната глава, ако не беше цялата съботна активност на убиеца в социалните мрежи.

Вечната сила на пазарлъка

 Промениха се светът, хората и техните нрави. Няма го умилителния пазарлък от времето на Любен-Каравеловите герои. Дигиталната епоха иска своето.