4 истории с... Васил Бинев
5

4 истории с... Васил Бинев

Актьорът разкрива как се излиза от ситуация, когато не си видял дори сценария на ключова сцена в „Откраднат живот“

Обезоръжаващо обаятелен, спокоен и скромен. Такъв е един от най-органичните актьори, излизали скоро на малък екран – Васил Бинев, който скочи смело в лъснатите чепици на антипода си – оръжейния бос Иво Фотев, за цели три сезона на медицинската сага „Откраднат живот“. Засега. Все още не е ясно дали сценаристите на поредицата няма да успеят да възкресят още един път мафиота. „Надявам се като Чък Норис и моя герой отново да оцелее и да снимам и в следващия сезон“, тихо, но убедително заяви Васил и с лека изненада в гласа допълни: „Изведнъж се оказа, че ми харесва да снимам кино. Бих приел на драго сърце покани“.

Говори така сякаш пише сценарии. Историите му лесно те поглъщат в себе си, когато разказва, защото има талант да гради екстериор и интериор около случващото се, да те превърне в участник на веселите, поучителните и дори страшните случки от живота си. Живот изпъстрен не само от неминуемите моменти пред и зад камера, на един от най-успешните ни серили, но и в безгрижно и много щуро детство на село, още по-луди години в гимназия, страст към футбола и... вечните казармени легенди.

ДАЙ ЗНАК


Иво Фотев го заобичах много лесно, много бързо. Какъв е е продиктувано от начина на живот, от връзките, бизнесът му. Дори любовта му към Ина пак е любов – нищо, че е демонична. Бизнесът му, търговия с оръжие, е много жесток, малко доживяват до тази възраст, но фактът той се справя е достоен за уважение. Намерих не само логика, но и оправдание за всичките му постъпки. Намирайки тази логика нямах вече никакви колебания и никакви актьорски търсения. Много харесвам и Ирина Митева като актриса. Но в началото, като я видях - млада, току-що завършила, си викам: Къде пък това момиче ще се справи в тази голяма роля...?“, а тя се справи брилянтно, винаги идваше подготвена, не се увлече по славата.

Спомням си за една ситуация с нея, май че беше в 5 сезон. В една много красива и приятна за мен сцена, Иво Фотев разбира от внучката си, че Ина има някакви забежки с доктора. Дълго време се подготвях за нея, мисля че стана прилична и.... вече съм се отпуснал, доволен съм от края на снимачния ден, поглеждам сценария и виждам, че накрая има още една сцена с Фотев и Ина, а аз изобщо не съм й обърнал внимание, не съм я прочел дори, не съм я погледнал. Отивам при оператора плахо и с надеждата, че може би няма да снимаме тази сцена, но той ми заявява: „Да, ей сега ще наредим ей тия камери, ще сложим тук осветлението и след малко започваме, снимаме и свършваме работния ден“. Аз не смея да кажа, че не съм поглеждал тази сцена. Отивам при Ирина: „Тази сцена имаше ли я вчера?“ – „Имаше я“, отвърна тя. Отидох в един ъгъл и започнах да чета, а то един огромен монолог, който трябва да произнеса, гледайки от високо. „Айде снимаме. Заставате тук. Общ план“ се чува и аз започвам каквото ми е влязло в главата и каквото виждам пред себе си. Говоря, говоря и в един момент поглеждам Ирина и виждам, че очите й са ей такива големи. Тя има само една реплика и трябва да се вмъкне в моя монолог, но не знае къде. Млъкнах, тя си каза репликата, аз продължих, „Стоп“ - край на дубъла. Следва близък план. Отивам при Ирина и казвам: „Не знам какво ще говоря, обаче като се пипна по челото да знаеш, че съм свършил и ти си кажи репликата“. Какво ми струваше тази сцена не мога да ти разкажа, беше пълен ужас, бях целия потен от притеснение, но никога няма да забравя, големите очи на Ирина Митева


СТИНГ vs. ШАМПИОНСКА ЛИГА


Взех билети за концерта на Стинг (б.а. на 1 юни в зала Арена Армеец) за жена ми и дъщеря ми. Но дъщеря ми отказа категорично. Заведох Силвето (б.а. актрисата Силвия Лулчева) на концерта. Започваше в 8 часа, Стинг започна да пее в 9 часа. Стана вече 10 без нещо, аз си гледам непрекъснато часовника. Защо? Защото започва финалният мач на Шампионска лига. Наведох се към Силвето и й казах: „Извинявай много, но аз ще тръгвам да си гледам мача“. Очаквах да ме погледне много изпепеляващо и да ме наругае. Но тя каза само: „Бягай, бягай, не ме интересува“. Взех си чадърчето и бегом стигнах, а мачът дори не беше интересен. Иначе много харесвам Стинг, уникален е. Това е интелигентна музика, самият той е много интелигентен и за ухото и окото е пиршество да го гледаш.

MЕТАЛНА КУПИЧКА ЗА НЕМИРНИКА


Детството ми мина на село Калище, между Радомир и Кюстендил. Там моите родители бяха учители. Там съм се родил и там съм израстна. До 7 клас живях там. Бях много непокорен. Сестра ми ми разказва една история от тогава всеки път като има повод. Като много малък – 3-4-годишен, мама ми е сервирала закуската в метална купичка, защото аз не съм сядал на масата, а на прага на къщата, за да гледам кога ще дойдат приятелите ми. Изяждал съм си и съм хвърлял чинията. Скитахме много около селото в горите. Баща ми дори си купи едно моторче специално, за да ме търси по ливадите. Безгрижно детство. Сега си давам сметка, че никога не ме е било страх от техните наказания. Знаел съм, че ще изям шамара, но не съм се обиждал нито на баща ми нито на майка ми. Те са ми говорили много, но думите не вършат работа, трябвало е и шамар. Докарвал съм ги до безизходица. Чувството ми за справедливост точно тогава е надделявало в мен.

След това дойдох в София и учих в Руската гимназия. Моите съученици бяха от тези, на които сега им казват юпита, но в по-крехка възраст. Знаеха английски, знаеха всички групи, а аз бях едно момче от село и трудно се приспособих към тях. Дори си спомням предпоследната година, за да ги спечеля, ги поканих да изпием бутилка водка в пансиона, където живеех. Пихме каквото пихме, и на другия ден видях празната бутилка на бюрото на директора. Последва разпит. Излъгах, че сме празнували рожден ден, но не ми повярваха. Изключиха ме от пансиона, за малко и от гимназията, но това беше жертвата да се приобщя към обществото, което харесвах и ми беше пример.


ЗАЛП ОТ ШИШАРКИ


Ние сме 18-годишни, току-що узрели мъже, силни, разказващи героични истории, няма по-смели от тях. Давам наряд, бяха ме разпределили в Самораново, до Дупница. Охраняваме един погреб. Зимата. Пулсата, по която вървя, е около 2 км. Наваляло е сняг. Като вървиш под обувките ти се чува „хръц-хръц-хръц“. Кански студ. Вървя. Вървя бавно. Една луна блеснала отгоре, синьо небе през нощта. И както си вървя нещо ме удря по главата, по каската. Звукът е все едно някой е ударил камбана. Една минута - нито автоматът свалих, нито погледнах наляво-надясно, една минута замръзнах. Като дойдох на себе си поглеждам надолу и виждам една шишарка, която се е откъснала от бора, ударила ме е по-каската и е паднала. Това е цвета на българската армия – не посмях да си сваля автомата дори от шубе.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.