Докато е по-важно бившият военен да си свари ракията, жена му да сложи туршията и да открадне някой сандък от военните, семейството винаги ще е на заден план. Той ще се е пенсионирал на 40, а на 42 вече ще се е пропил. Няма да го интересува нищо, защото ще взима голяма пенсия, която да му стига, за да си купи алкохол от някой познат. Някой, който прави „страшна ракия“. Ще седи на старите си зелени дочени мебели, ще забърсва от време на време соцсекцията си и ще си има „неговата си чаша“. Но няма да има „неговия си син“. Той ще е „твот син“, когато се обръща към жена си. И той ще стане наркоман, бандит или шофьор на маршрутка. Защото не е имал нормален бащински пример. Баща, който работи за прехраната на семейството, а не такъв, който е подпирал койките 15 години, за да се пенсионира, докато още няма и един бял косъм. И на всичкото отгоре ще му оставят и оръжието. Да си пази джибрето или изварената ракия. Да пази недокоснатия си дом, за да не му открадне някой износения мокет. Защото той няма друго. Няма и бащински дълг. Армията ни не произвежда герои, а произвежда пияници. И то в доста ранна възраст. Когато мъжете са в разгара на силите си. Най-много да станат охранители в някой склад, но и там ще е за малко, защото ще взимат 400 лева заплата, която е два пъти по-малка от пенсията им. И ще си набият камшика и от там, защото и на всичко отгоре ще ги карат да работят и да дават смени, които ще са различни от наряда – на по чашка с колегите. Но няма да обърнат внимание на децата си, на семейството си. Ще продължават да гледат собствения си трибуквен орган. И това ражда едни комплексирани деца, които са били пребивани като малки, били са „строявани“ и тормозени. По армейски принцип. Но не са били обичани, милвани. Не им е било обръщано внимание. Те са били послушните войници, на които бащите им са избивали комплексите си от непослушните. И след това ще съдят децата, няма да съдят себе си. Защото наследникът е проекция на него самия, не на комшията. И ако синът на някого е станал наркоман, то е почти сигурно, че проблемът е в семейството, а не в улицата. Семейството гони детето си на улицата. То къса връзката с него. Детето не отива само там. Не посяга към дрогата само. То е подтиквано. И след това за най-лесно му теглим куршума, защото ни е тормозило. Но не си даваме сметка, че ние не сме направили нищо за него през последните 30 години. Не осъзнаваме, че за нас е било по-важно 7-о число от месеца, когато държавата ни се отплаща за дузината години, в които сме спали на нейни разноски. Друго не ни интересува, освен да си скрием част от пенсията под секцията. Там да заровим и отговорностите, защото те се изчерпват с плащането на тока и с купуването на изкуствено сирене и заседели кренвирши. А след това грешките ни лесно могат да се решат – с един куршум, защото ни били пребивали и тормозили. Каквото почукало, такова се обадило.

 
 
Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Истерията около един първолак

Да си първокласник – то не е шега! Да си родител на първокласник пък си е истинско финансово изпитание. Минимум 450 лева струва на едно семейство закупуването на всичко необходимо за бъдещото първолаче. Като се има предвид, че детските надбавки за едно дете са 40 лева, излиза, че цяла година мама не трябва да ги пипа и да ги къта за първия учебен ден.

Дигитални консули – да, ама надали

Трябва да е тренди, да не го е направил никой още масово и да прави добро впечатление на хората. Това е рецептата за успех за всеки начинаещ специалист по „връзки с обществеността“, давана от известни и не толкова свестни експерти по темата. Така звучи и идеята българите по света да се свързват с нашите консулски служители, ако изпаднат в беда чрез мобилните си телефони.

Възход и падение на българския джендър

Решение № 13 по дело 3/2018 на Конституционния съд на Република България от 27 юли 2018 година ще заеме специално място в историята на страната, а вероятно и в историята на Европа и света. С него по аргументиран и категоричен начин беше посочено, че т.нар. „Истанбулска конвенция” (по-нататък само „Конвенцията”) противоречи на духа и буквата на българската Конституция. Този документ, прочие, носи претенциозното наименование „Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие”.