Караме старите коли на европейците, защо да не носим и дрехите им? Ние сме си свикнали да ни третират като втора ръка хора, така че таман ни пасват и техните одежди. Ако не друго, то поне ще са една идея по-качествени от нашите. Но е малко жалко. Доизживяваме това, на което другите са се наситили. Взимаме си кола на 10 години и събираме родата да почерпим за „новата кола“. За някой специален повод си взимаме дреха втора употреба. Ама тя била много запазена. А качеството ли? То е просто ненадминато. Нищо, че някой дебел германец се е потил две години в тези дънки. Да не говорим пък за находките. Втора ръка, но още е с етикета. Това е като Светия граал. Хем си го купил на кило, хем е евтино, хем е още с етикет. Дотам сме се докарали, че се радваме на нещо, което има етикет. И се хвалим с него. А пък материята каква била... переш го и не мърда. Същото е и с колите. Вярно, на 15 години е, но е поддържана. Като нова е. Още мирише на ново. А и я е карала саката лекарка, която не е вдигала повече от 40 и само в сухо време е ходила с нея на работа. Преди да я изкарат в автокъщата се наложило да отсекат дървото пред гаражната врата. Демек, не е мърдала от там колата. И ние вярваме и се радваме. Носим си старите дрехи, караме старите коли, а стъпваме търговски и се фукаме с „новите“ си придобивки. И си вярваме и им се радваме. Без да осъзнаваме, че ние сме по-овехтели и от тези дрехи, а етикета, който ни е лепнат за пред Европа, по-добре никога да не го прочитаме. Защото ако тук си се представяме като втора ръка хора, там ни имат за представители на държава от третия свят. Нищо, че сме с богата история, стремглаво развиващ се туризъм, чисти плажове, ниски цени на здравните услуги (все пак всички българи, забегнали в чужбина, идват тук да си кърпят зъбите) ние все още имаме етикет на кофти хора. И с прането не се оправяме особено. Най-много да се пораздърпаме малко.

Покупката на дрехи втора ръка ни определя много добре. Носим това, което останалите са изхвърлили. Дори не са го продали, а са го изхвърлили. То идва у нас с цена на килограм и ние го купуваме като сирене. Ние сме като консумиращите кофти сирене по-малки деца на Европа. Който каквото не му трябва, го дава на нас. Да му се радваме. И не е страшно, че купуваме нещо по-евтино. Страшното е, че една шепа българи могат да си позволят да си купят повече от два чифта обувки за сезон или пък да не носят само едни и същи панталони. Борбата тук не е за суетата, а за оцеляването. Защото за суетни, всички сме суетни. Нямаме обаче достатъчно пари да платим тока, телефона и кредита, че да ни останат и да захраним суетата си. Затова я храним с парцали. Ако си вземем новото, ще сме гладни. Гладни физически, но сити за околните. Все пак доизносваме „нови“ дрехи, които сме взели все още с етикета.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Истерията около един първолак

Да си първокласник – то не е шега! Да си родител на първокласник пък си е истинско финансово изпитание. Минимум 450 лева струва на едно семейство закупуването на всичко необходимо за бъдещото първолаче. Като се има предвид, че детските надбавки за едно дете са 40 лева, излиза, че цяла година мама не трябва да ги пипа и да ги къта за първия учебен ден.

Дигитални консули – да, ама надали

Трябва да е тренди, да не го е направил никой още масово и да прави добро впечатление на хората. Това е рецептата за успех за всеки начинаещ специалист по „връзки с обществеността“, давана от известни и не толкова свестни експерти по темата. Така звучи и идеята българите по света да се свързват с нашите консулски служители, ако изпаднат в беда чрез мобилните си телефони.

Възход и падение на българския джендър

Решение № 13 по дело 3/2018 на Конституционния съд на Република България от 27 юли 2018 година ще заеме специално място в историята на страната, а вероятно и в историята на Европа и света. С него по аргументиран и категоричен начин беше посочено, че т.нар. „Истанбулска конвенция” (по-нататък само „Конвенцията”) противоречи на духа и буквата на българската Конституция. Този документ, прочие, носи претенциозното наименование „Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие”.