Монитор 
Като почнаха едни съмнения, недоразумения... Работата с коронавируса отиде на изуй гащи. Като санитарната маска, с която тази седмица с много връзки се уредих и аз, Лудото майче. Маска за многократна употреба с цвета на кюлотите на баба ми.
Какво може да побърка една майка повече от легналото й дете на плочките в мола, което енергично тропа с крака, маха с ръце и крещи с цяло гърло: "Искам я-я-я-я-я", за поредната пластмасова кола с дистанционно? - Инфлуенцата! Няма значение дали е А, Б, Калифорния или Тексас. А и в картинката изобщо не влиза смразяващият кръвта коронавирус.
Крило от прилеп, люспа от змия, кокоши крак – преди да се усетя, вече бъркам мислено съставките на някаква любовна магия. От алкохола е. Разберете ме правилно – аз съм улегнала жена и по принцип не се наливам като казак по никое време, а вещерският казан напоследък го ползваме да варим ракия на село, но ситуацията е извънредна. Внимание: код "варицела".
Юху, тук ли сте? Ето ме и мен – Лудото майче. Аз съм онази, дето свекървата й снесе като кукувица в гнездото едно трето дете, допълнително. Помните ме, нали? Нахална съм като конска муха, но ще ви досадя пак. Малко ме е грижа, че ме вземате за върла селянка. Знам си гражданските права и стриктно си ги съблюдавам. И ще ме слушате, когато говоря!
Ивайло е вече на почти 4 години. Всеки ден нещата се променят, научава повече неща и е все по-любопитен за света. Зима е и рано се стъмва. Аз приготвям вечеря, а той си бръмчи с количка с хиляди звуци и светлини, която се опитва да не чувам. До тук добре – почти идилия.
“Мамииии!”. Малко са нещата, които могат да ме събудят от раз в 3.48 часа през нощта. Едното беше земетресението в Перник, за което известно време вярвах, че е бомба, взривила се току до блока. Второто – това незабравимо фалцетно изпълнение по телефона. Автор - отрочето. Тук е моментът да уточня, че когато получих обаждането й по месинджъра, кротко си спях енти сън, убедена, че се забавлява някъде из Щатите. До този миг обаче дори и не подозирах какви измерения могат да имат забавленията, когато в тях са намесени 26 тийнейджъри, а игралното им поле е Лас Вегас.
1. Екскурзия до чужбина. Даже две. Не! Една екскурзия, ама околосветско пътешествие с круизен кораб…
„Значиииии, остави веднага фурната! Питката ще кльопне и ще заприлича на чиния, а не на погача! Ама не ме интересува дали искаш да видиш, гад малка, дали вече се е опекла питката. И не ме интересува дали си гладен. За последните 24 часа изяде толкова храна, колкото един полк не поглъща за месец“, извиквам на един дъх аз, зарязвайки листа с поредното писмо до Дядо Коледа, което се опитвам да напиша тази година.
В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.
„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.
Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.
Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).
„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.