З дравейте guys!
Точно така заглавието на този текст е истина! Само на 3-седмична възраст моята beautiful дъщеричка Ева направи първият си trip из българските забележителности. Така де, все пак и тя носи (поне засега) фамилията Dumphie (‘m’ is silent), а това значи, че по генетичен път е наследила любовта на скромния си лондонски татко към спиращите дъха приордни и културни забележителности на новата ми родина България. That’s why baby Ева няма голям избор освен да свикне с нашите екскурзии из страната и събирането на печати от 100-те национални туристически обекта.
Здравейте guys!
Точно така заглавието на този текст е истина! Само на 3-седмична възраст моята beautiful дъщеричка Ева направи първият си trip из българските забележителности. Така де, все пак и тя носи (поне засега) фамилията Dumphie (‘m’ is silent), а това значи, че по генетичен път е наследила любовта на скромния си лондонски татко към спиращите дъха приордни и културни забележителности на новата ми родина България. That’s why baby Ева няма голям избор освен да свикне с нашите екскурзии из страната и събирането на печати от 100-те национални туристически обекта.
Може и да съм представител на страната, която избра Борис Джонсън за prime minister, но все пак притежавам някаква съобразителност. Поради тази причина избрах за първия trip на Ева да посетим природния парк за духовно пробуждане „Небесни пасбища“.
At first, когато чух името на това място си помислих, че е адски претенциозно. После разбрах, че е кръстено така на едноименния роман на John Steinbeck. След като прочетох романа вече бях убеден, че името на парка е адски претенциозно.
Мястото се намира на about 80 км. от София близо до село Осиковица в Правец, до което се стига по магистрлаа „Хемус“. Като локация звучеше перфектно за разходка с бебе, тъй не е прекалено далеч от София и до там се стига по хубав първокласен път. Well, това на практика не е съвсем вярно, защото come on, някой някога минавал ли е по този път без поне на един от тунелите да има ремонт, движението да е отбито и да има задръстване.
„Небесните пасбища“, обаче се намират на северния склон на Стара планина, който е доста по-гостоприемен и хем има всички атрибути на планина (чист въздух, прекрасни гледки, хижи с Шкембе чорба), хем е достъпен за неособено подвижни туристи, каквито например са middle age нагличанин с бирено коремче и майка с 3-седмично бебе и огромна бебешка количка.
Изминахме пътя до Осиковица за около час и половина, като по-голямата част от това време прекарахме actually на Ботевградско шосе в София. Пътят до парка намерихме лесно, дупките по последната отсечка също успяхме да видим навреме.
Well, повечето от тях
Когато спряхме на пракинга и разтоварихме всички колички, раници, слингове, шишенца и кремове, които бяхме помъкнали първончалното ми мнение за парка до голяма степен се confirm-на. Мястото изглеждаше като овехтяла хипи-комуна, с разхвърляни наоколо всевъзможни wannabe vintage предмети от бита, каменни пейки и табелки с мъдри цитати по дърветата.
И тук mate, е момента за втори път да спомена, че Бай ви Кънчо Бежанеца не е чак толкова глуповат, колкото изглежда на този шарж, който са ми направили в monitor.bg. Беше ми хрумнала блестящата идея да предложим на наши семейни приятели да дойдат също на разходка. Гергана беше колежка от работа на Додо, едно от малкото същества от женски пол в света (в това число и немската овчарка на чичо й), с които моята wife се разбираше чудесно. Съпругът й Светльо, пък се оказа ревностен почитател на бирата и английския футбол, което pretty much покрива 100% от темите, по които аз съм авторитет и мога свободно да водя светски разговори. Съответно си бяхме приятна компания. Имаше, обаче една огромна бездна помежду ни, която само хора като нас могат да осъзнаят – те имаха 2 деца, а ние нямахме никакви. So, представите ни за свободно време и възможност за забавления нямаха почти никакви допирателни точки. Само хора с малки деца могат да ме разберат what I mean. Такива като мен отпреди 3 седмици (тоест без деца) пък ще си кажат, “айде, голяма работа – просто оправдания да си скучен“. Когато и те се сдобият с акащ, сучещ и спящ под часовник наследник, обаче ще осъзнаят (също като мен през последнияте 3 седмици), колко много ти се променят приоритетите в този период.
Well, Светльо и Гери имаха вече цели двама разбойници при това на 5 и на 2 години и макар актуалните им проблеми да не съответстваха с нашите – ние вече 100-процентово бяхме членове на могъщото, всепрощаващо и кредитоизплащащо братство на „женените с деца“.
The most wonderful thing is, че те вече имаха доста опит в parenthood issues и съответно можехме доста да научим от тях.
Първите родителски закони, които научих например са, че една истинска майка винаги има мокри кърпички в себе си („не си бъркай в устата, досега пипа кучето!“). Един истински баща, пък от своя страна винаги има под ръка половин чувалче с дървени въглища за спешни случаи.
Yes mate, точно за това мисля да ви разкажа – дървените въглища и благодатните неща, за които те служат. Още по пътя за „Небесните пасбища“ Светльо предупреди, че там има много местенца оборудвани с барбекюта и кътове за печене на скара и тъй като беше подготвен, пое ангажимента да донесе и provisions. Аз като доскорошен бездетен, бях оборудван с бира, но за всеки случай от смесения магазин в Осиковица, попълних запасите. Also, в този магазин намерих локум, жълта лимонада, олио в зелени стъклени бутилки и вафли „Куку руку“, ама това не касае настоящата история.
Look mate, не искам да останете с грешни впечатления за мен – аз обожавам прясно изпечена скара. Това е и причината, Додо често да ме пита дали в същност съм англичанин, а не сърбин. Има, обаче една дребна подробност – обичам да ям скара, а не да я приготвям. Не съм особено keen on мотаенето със зачервено лице около огъня, обръщането на цвърчащи кебапчета и пържоли и събирането на сухи съчки за разпалване. Виж, пиенето на бира е мое призвание, но ако остане на мен, бих купил ядене от някое близко ресторантче, а в гората бих занесъл единствено бира и хамак.
За щастие в компанията имахме истински опитен баща на 2 деца, а не rookie като мен.
Докато аз разтоваря бебешката количка от бирите (Yes, You heard me right, транспортирахме бебето и неговата незатворена фонтанела по баирите в слинг, а аз влачих количката му натоварена догоре с багаж) и възстановя дишането си, Светльо вече беше избрал подходящо място за бивак. Беше намерил скара от околните полянки, инструктирал децата да съберат дървесна кора и клонки за разпалки и чертаеше стратегия как да събере максимален брой пържоли върху скарата.
Яденето беше amazing! Наистина има някаква магия в това да приготвиш собствената си храна (actually аз само гледах) на момента и сред природата явно е двойно по-вкусна. Никакви gurme restaurants не бих заменил за пържолите на скара, козето сирене и доматите от кварталното магазинче, с които си направихме нашата гала родителска вечеря в планината.
След като всички доволно се натъпкахме, с изключение на Ева, която още на първата секунда блаженно заспа под хладната сянка на дъбовата гора, дойде време и за духовната храна. As I already said, нашите приятели вече бяха идвали тук, и ни разказаха малко за историята на местенцето. „Небесните пасбища“ в същност е дело на един известен ветеринар, който решил да направи наследствената си гора безплатно и достъпно място за всички хора, които искат да намерят единение с природата.
Още бащата на въпросния д-р Ангелов, след като се върнал от Австрия през 30-те години на миналия век се заел с амбизиозното начинание да превърне семейната гора в модерен парк. След кратка пауза причинена от комунистите, неговият син отново успява да се сдобие с наследствения имот и вече близо 20 години, със собствени сили и помощта на дарители, е превърнал мястото в едно от най-приказните и същевременно поучителни дестинации за туризъм у нас. Паркът е разделен тематично на две части посветени на доброто и злото. В гората на злото има кътчета посветени на Баба Яга, Баскревилското куче, Торбалан и т.н. В „добрата“ час пък е къщата на бабата на Червената шапчица, Люлката на Мечо Пух, бъчвата на Диоген и др. Има изградени 7 моста на любовта, копие на лабиринта на маите в Мексико и безброй тематични места за отдих, безедки, пейки и дори хамаци. Централно място заема и мъничкия каменен параклис „Св. Василий Велики“, който собственика на парка е посторил с двете си ръце и поддържа и до днес, също както повечето атракциони в парка.
I have to admit, че първоначалното ми впечатление за помпозен хипарски кич, рязко предизвика у мен срам и угризения също като мисълта за количеството пържоли, които погълнах край онова barbecue.
След като научихме за прекрасната история на това място, на което така обилно се нахранихме, имахме късмета и да се запознаем със собственика му, който по някое врмее дойде и предложи да ни даде покривки, които да си сложим на масата и после си тръгна. Майките с децата се пръснаха наоколо из атракционите и люлките, а бащите останахме уж да изгасим барбекюто, но actually да си доизмучем бирите.
В един момент Светльо предложи да обиколим района да потърсим гъби.
Аз вече ви разказах как не обичам да паля огън и да пека скара. Well, повече от това не обичам гъби. Предпочитам да изям цялото мляко с ориз, което се намира в кухните на всички детски градини по земното кълбо, откоклото да сдъвча дори една порция mushrooms. Обаче, нали ви казах, че съм неопитен семеен глава и заради това си помислих, че „събирането на гъби“ е някакъв таен код, който бащите използват, за да правят накакви „мъжки“ работи – примерно, де да знам, да убием мечка или завъртим някоя бутилка ракия или even better – мастика!
Оказа се mate, че ходенето за гъби означавало – actual ходене за гъби. Оибколихме няколко баира, аз стопих поне 2 от just изядените пържоли. Гъби не намерихме, но пък разходката се оказа really refreshing. Междувременно Ева се бе събудила, беше с сдобила с чисто нов памперс и също се нахрани с полагаемия си порцион кърма. Големите деца вече бяха обелили по едно коляно, а майките се бяха направили доволно количество selfies за Инстаграм. След изморителната разходка пък бирата, която погълнах ми се стори направо като райски нектар. Оказа се, че да си родител е доста приятно at all!
PS.
Да не ми е името Конан Дъфи, ако не се бях погрижил да получа и печат от 100-те НТО. Къде обаче се случи това ще ви разказвам next time. Сега текстът стана бая дълъг, а и аз си имам бащински отговорности – трябва да оригна бебето. See you soon и последвайте страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec/
Монитор
