П ловдив е град, в който историческото присъствие на християнство в нашите земи може да се проследи буквално по периоди. Църквата „Света Марина“ е едно от най-красноречивите доказателства за това.
Пловдив е град, в който историческото присъствие на християнство в нашите земи може да се проследи буквално по периоди. Църквата „Света Марина“ е едно от най-красноречивите доказателства за това.
След издаването на Миланския едикт през 313 г., древният Филипопол става център на епархия. Епископската базилика е била построена най-вероятно в V в. и съществувал до края на VІ в., когато е унищожена при тогавашните славянските нашествия. Според проучванията, тя е била посветена на свети апостол Павел.
През средновековието
църквата вече носи името на Света вeликомъченица Марина. При издигането на „Имарет джамия“ през 1444 година османците разрушили храма, но на християните разрешили да си построят нов на друго място. Така „Света Марина“ била издигната на днешното си място, южно от Трихълмието. Новопостроеният храм бил малък по размери, поради съществуващите тогава ограниченията за християнските храмове.
Първите писмени сведения за „Света Марина са от 1578 г. Те принадлежат на немският пътешественик Стефан Герлах. Според него в града тогава съществували осем храма и главният от тях бил „Света Марина”. В него редовно се отслужвало богослужение и там се намирало и седалището на митрополита.
През 1589 г. голям
пожар изпепелил до основи дървената конструкция на храма
Българите скоро възстановили изгорелия храм. Но възможностите тогава били такива, че храмът отново бил построен от дърво. Поради тази причина нов пожар от 1611 г. пак унищожил дървената църква. Отново възстановена, и през средата на ХVІІІ век отново става жертва на огнената стихия, за да възкръсне за пореден път като като феникис от пепелищата.
Сред първите ктитори за въстановяването й били хаджи Андон, Константин Маврудиоглу, Коста Атанасов и свещеник Яни. След това видният пловдивчанин Иван Коюмджиоглу заедно с други христолюбиви местни жители събрали още средства за довършителните работи на храма. Окончателно той бил завършен през 1783 г. по времето на тогавашния пловдивски митрополит Кирил. През 1828 г. започнала изработката на нов иконостас за храма, амвон и балдахин за Светия Престол. Майсторите резбари, които извършили това, били Коста Коци и Коста Пасико от Мецово, представители на Дебърската резбарска школа. Те работили иконостас цели четири години. Той бил направен от орехово дърво върху липов скелет, а на изображенията му поставят не само традиционните растителни елементи, но и битови сцени. На царските двери изпъкват фигурите на Свети Георги, който убива змея, и на Свети Димитър.
В днешния си вид църквата била изградена през средата на ХІХ в., с каменни основни камък. Новият храм бил по-голям и по-представителен от стария, тъй като вече били премахнати ограниченията за размерите на християнските църкви. При изграждането му работили майсторите от прочутата Брациговска школа, ръководени от Никола Томчев – Устабашийски. По своята същност църквата представлявала типична за възрожденския период базилика, състояща се от три кораба, разделени помежду си от два реда колони с капители и полукръгли арки между тях. Куполът e с многостенна форма.
Когато започнало изграждането на новия, по-голям храм
направеният по-рано резбован иконостас бил демонтиран и щом църквата била завършена, той отново бил поставен. Отляво на царските двери на този иконостас била поставена иконата на Божията Майка Света Богородица с Младенеца Иисус, а отдясно – иконата на Спасителя Христос. И двете били изрисувани от Станислав Доспевски през 1868 г. Иконата на Рождество Христово и тази на Свети Йоан Предтеча били изписани от Никита Одринчанин и били оценени като едни от най-добрите образци на българската възрожденска живопис. А иконите на Свети цар Борис и Свети Климент Охридски, намиращи се отдясно на царските двери, били изработени от художника Георги Балджиев. В притвора, над образа на Света Марина, са изписани и образите на 12-те апостоли. Над тях е Иисус Христос с вдигната за благослов ръка. Днес в храма има и икона на първия просветител на град Пловдив – свети апостол Ерм.
„Люнетите на прозорците отвън са покрити със синя украса и красиви железни решетки. Особено разнообразие е постигнато във външния вид на фасадата с облицоването с брациговски дялан камък около прозорците и вратите, ъглите на постройката и главния корниз, както и някои други части, каквато е абсидата.”
Храмът бил завършен окончателно през 1856 г.
Дървена камбанария се издига над града
В северната част на двора, над входа, е построена дървената камбанария на храм „Света Марина”. Тя била завършена през 1869-1870 г. Представлява отделна от храма постройка и събужда любопитството на всеки, който посети храма. Висока е около 17 метра и е изградена на шест етажа, които започват от земята, като всеки следващ етаж се стеснява над предходния. По този начин се образуват красиви сенници. Изработена е от здраво дъбово дърво и представлява уникална по своята същност архитектура, велико произведение на църковното строителство през ХІХ в. Върху прозорците на камбанарията са монтирани медни решетки. Реставрирана е през 1953 г. Днес „Света Марина” е единственият пловдивски храм с най-голям брой камбани. Храмовият празник се чества на 17 юли, когато според православния календар се почита паметта на света великомъченица Марина. В храма се съхранява като голяма светиня и частица от светите мощи на светицата
Монитор
