Д обро утро mates!
Добро утро mates!
If I have to be honest казвам Добро утро защото не съм много сигурен кое време на деня е в момента. Yes, you are wright, коликите на бебето започнаха. Не знам как се случват тези странни трансформации, как става така, че това сладко ангелче, което дори още няма сили да гука с глас, а през деня само се оглежда като малко костенурче с блуждаещ поглед изведнъж в малките часове на нощта започва да пищи с такава devil сила.
Actually, нощният рев от колики не е най-ужасният звук на света. Приемам го философски като част от родителските грижи за новородено бебе. Също както смяната на вонящия памперс (този който твърди, че бебешкото ако не мирише е долен лъжец), петната от повръщано по всичките ми фанелки, едночасовия вечерен тоалет, безкрайното дудндуркане, за да се оригне an so on.
Истински scary, обаче е друго нещо. Става въпрос за most terrifying уред свързан с отглеждането на бебе, с който съм се сблъсквал досега – помпата за кърма.More specifically ръчната помпа за кърма. Ако не сте го виждали как изглежда, това е нещо с ужасяващ дизайн, наомнящ на най-страшнтие уреди за мъчение използвани от Испанската инквизиция. Просто умът ми не го побира mate, как е възможно такъв садистичен механизъм да се използва с такава лекота от жените и те да позволяват да прави такива неща с едни от най-прекрасните parts of their body. Мен лично не само би ме докарало да истерия, ако се нложи да доближа това чудовище до my precious nipples, ами и като виждам как Додо го залепя за нейните и ми иде да избягам с писъци в друг град.
The worst, обаче е звукът. Не знам дали всички помпи за кърма го издават, но нашата го прави, а за мен това е повече от достатъчно тъй като не виждам вариант някога през живата ми да ми се наложи да става свидетел как някой друга жена си изпомпва кърмата. Well, този звук представлява едно протяжно проскърцване на ръчкатана помпата, който навява толкова тревожни мисли и неприятни чувства, че мога да го сравня с отварянето на вратата на совалката на Дарт Вейдър. Fun fact е, че точно този звуков ефект от филма Star Wars (звуковите ефекти от тази поредица са легендарни, например говорът на Чубака е запис от тъжните крясъци на тюлени в зоопарк, на които just са им източили басейна) на отаварянето на совалката, представлява търкане с лъжица по решетките на затвора Синг Синг в New York. Е, какво по неприятно звучене от това може да има. Особено, ако е 3 през нощта, ти тъкмо се унасяш в сън след поредното събуждане и в тъмнината чуеш протяжното скърцане от ръчката на помпата и си представиш какво този отвратителен уред върши с тези прекрасни неща, до които доскоро само ти си имал exclusive достъп.
Но дори и тези неща са направо детска играчка пред ужаса, който изпитвам при срещата с педиатърката на Ева. Малко предистория: още, докато Додо беше бременна се заехме с избирането на личен лекар за бебето. Додо проучи, къде се намират кабинетите на педиатрите в близката поликлиника и реши да поговори с всичките, докато избере лекар за нашето бебе. Първата врата, на която почукала се оказа именно тази историческа врата, която в последствие коренно щеше да промени съдбата на нашето скромно international смейство. „Добър ден, скоро ще си имам бебе и се опитвам да избера личен лекар за него“, казала Додо с най-приветливия си глас на едрата червендалеста жена със саркастична усмивка, която й отворила. „Не, родителите избират педиатър, а педиатърът избира родителите“, отговорила й лекарката и със замах й тръшнала вратата пред носа.
Look mate, много малко хора са виждали съпругата ми разярена. В смисъл, не че рядко й се случва, просто много малко са тези, които са оцелели, за да разказват. Не съм сигурен какво точно се е случило, но тази врата и в момента има малка вдлъбнатина във формата на юмрук, на стената отстрани е издраскано с ключ „крава“, а портиерът на болницата и до ден-днешен, когато види Додо да идва, застава мирно, отваря й вратата и я поздравява. След този случай напълно ми се изясни, защо вратите на всички кабинети на GP-та в България са направени така, че да се отварят само отвътре.
The problem is, че никой друг от петимата педиатри в поликлиниката не може да приеме нов пациент, тъй като са запълнили лимитите си от деца, на които могат да са лични лекари. Единствената алтернатива, която наши познати ни препоръчаха беше на един доста симпатичен човек с частна поликлиника, който обаче взема 20лв. при всеки преглед. „Няма проблем да се запишете при него и да ви стане личен лекар. Обаче таксата пак е 20лв. на преглед“, обясниха ми познатите ни.
I don’t know как това кореспондира с Чл. 52, ал. 1 от Конституция на Република България (Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон), но дори и аз като представител на държавата с четвърта най-силна икономика в света, не мога да си го позволя.
So, единственият ни вариант беше да се запишем при приветливета д-р Мусева. За да се примири с този факт, на Додо й беше наужно да изтръгне няколко вратички на кухненски шкафове от пантите, да счупи 10-ина чинии и (I swear) да завърже на възел един метален черпак. Само да вметна, че дори в най-напредналата фаза на бременноста си, Додо не надвиши 58кг., а веднъж, при една разходка на Морените на Витоша, група петокласници на екскурзия я настигнаха по пътя, тя се смеси с тях и половин час не успях да я намеря в тълпата.
However, аз бях изпратен на помирителна мисия с д-р Мусева, тъй като умея до съвършенство да се правя на глупав (често дори не се налага да се преструвам) и имам предимството да съм foreigner и да не мога да си преведа голяма част от злобните забележки, които тя непрестанно прави. Така един ден, почуках на прословутата врата, на която има залепена табела „ Не чукай! Не чукай! Не чукай!“, запознаха се с д-р Мусева лично, приех с достойнство твърдението й, че съм дебил, тъй като все още не помня наизуст епикризата от раждането, изслушах 20-минутната й тирада, колко бавноразвиваща е медицинската й сестра (която в този момент стоеше с нас в кабинета) и получих неземната чест да се съгласи да стане личен лекар на първородното ми дете.
Everything was fine, до момента, в който д-р Мусева трябваше да дойде на първо домашно посещение и да се запознае с baby Ева.
Уговорих предварително датата и часа, приех безропотно информацията, че съм задължен да й осигуря транспорта от кабинета й до дома ми, а в уречения момент лично се явих с моя автомобил. Направих се, че не съм разбрал подмятането й, че след мен „има да се занимава с още 3 други олигофрени“ и с помощта на секретният ми flask с уиски пришит към вътрешния джоб на якето ми, успях да спра треперенто на ръцете и покачването на кръвното си налягане и да я доставя невредима в къщи.
Лекарката се оказа много категорична жена. Още с влизането в антрето декларира, че цветът на стените й напомня лудницата в Карлуково, а на сдържания поздрав на Додо, отговори, че не е тук нея да гледа, а бързо да й покажем бебето. То, за щастие беше в страхотно настроение и дори й се усмихна (с течение на времето осъзнах, че на тази възраст усмивката на Ева е последствие от това, че е успяла да пръдне и да й олекне на коремчето, което я кара да се чувства добре), когато д-р Мусева влезе при нея и я поздрави с милото: „Здравей, дебеланке“.
Прегледът течеше относително добре, до момента, в който се оказа, че бебето има наглостта да е обуто с чорапи в средата на Юли. В запазената марка на пасивно-агресивния си стил, педиатърката на висок глас обясни на самото бебе, че сигурно е с чорапки, защото ще му е приятно да се покрие с обриви, да получи топлинен удар и да му се изпържи мозъчето. Беглият опит за защитна пледоария от страна на Додо, че навън се задава буря и захладнява, беше посрещнат без реакция от д-р Мусева, но пък тя продължи да обяснява на бебето, че в същност няма проблем да й се изпържи мозъка, за какво й е мозък, я виж колко хубаво се оправят някои хора без мозък, даже се женят и деца разждат без да има мозък.
Това, което д-р Мусева не знаеш за майкатана моето дете е, че тя е тренирала 5 години Айкидо и е израснала в обкръжението на 9-ма мъжки братовчеди. Всеки предмет от обзавеждането, който е в обсега на Додо е потенциално смъртоносно оръжие.
Аз за щастие, бях запознат с тези факти. Затова не ми убягна факта, че Додо движи погледа си между стъкленото шише за мляко и тила на лекарката и беззвучно мърда устните си, сякаш прави заклинание. Бях наясно, че трябва да се намеся immediately, или после ще ми се наложи да търся черни чували и лопата. And also нов педиатър of course. „А нужно ли е да я ваксинираме, въобще?“ Зададох първия най-идиотски въпрос, който ми хрумна, за да насоча лекарката към себе си и да я токлоня от Додо. Докато тя ми обясни с блеснал поглед, че не само, че няма нужда от ваксини, ами направо да дам на бебето една по-голяма батерия да си я ближе, успях да я прибутам към хола с молба да ми обясни под какъв наклон да държа кошчето за кола.
Животоспасяващата мисия премина успешно, успях да изпратя д-р Мусева unharmed, манерката в джоба ми беше празна отдавна, а дрехите ми подгизнали от ледена пот. More terrifying беше, когаот осъзнах, че съм се уговорил с нея следващата седмица да отида до кабинета й, за да занеса някакви документи.
One week later, бях готов да чуя най-ужасният звук на света – този от собствената ми ръка чукаща по вратата с надпsи „ Не чукай! Не чукай! Не чукай!“
Всичко мина добре. Няколко минути по-късно, когато се засякох с медицинската сестра на д-р Мусева плачеща в тоалетната, тя ми разказа, че докторката в същност е много добър специалист, но „характерът й е тежък“. Аз й дадох да гаврътне от моята манерка, а тя ми предложи цигара.
На раздяла the nurse ми пожела бебето ми да е „живо и здраво“ и в този момент осъзнах колко ценно е това пожелание.
PS.
Готвим се за първата екскурзия на baby Ева, ако имате идеи къде е подходящо за пътуване с бебе, споделете ги please на Фейсбук-страницата ми: https://www.facebook.com/britanskiabejanec/
Монитор
