Ето ме и мен – поредното попълнение в отбора на лудите майчета. Или поне ще бъда след около месец, ако малкото човече реши да излезе навреме.
Ето ме и мен – поредното попълнение в отбора на лудите майчета. Или поне ще бъда след около месец, ако малкото човече реши да излезе навреме.
Оказах се за пореден път карък, тъй като моят бъдещ наследник ще е едно от коронабебетата.
Всъщност преди осем месеца, когато разбрах, че съм бременна, не бях чувала за това животно COVID-19. Но бях толкова нещастна от факта, че ще раждам в края на юли... Причината – няма да мога да отида на море или ако стигна до него ще съм като син кит, който троши шезлонги. Не е хубаво да се говори така, но наистина предпочитах да гушна зимно бебе, та да не си прецаквам почивката.
По ирония на съдбата си пожелах и приятелките ми да не видят плаж. С тези мерки желанието ми е на път да се сбъдне. Покрай всички бушуващи в мен хормони вече не ме радва този факт, а напротив – стоя и плача за Мимето, Гери и Ивета. Тъкмо напълняха и те по време на изолация, ама няма кой да ги види по паласки.
Да оставим тях на страна. Роня сълзи и заради малкия Сашко (който според докторите може да се окаже и Сашка в крайна сметка). Ами ако кризата продължи и трябва да търся бебешки маски? Ако не мога да го разхождам в парка? Ако реши да не излиза без позволението на Генерала, както се е случвало вече?
Сценарият да стоя затворена сама с пикльото и нито една баба да не ми се отзове на помощ заради мерките опъва и последната здрава струна в съзнанието ми. Професията на таткото не позволява хоумофис, а работните му часове са убийствени. Та, оставам пак прецакана.
Хрумна ми единственото решение. Така и така бездействам с този огромен корем, ще свърша нещо полезно. Ще изобретя ваксина срещу вируса с надеждата да не попадна „зад решетките“ в хола с купчина памперси. Или поне ще опитам.
Но първо отивам да изям една кутия сладолед, че то не се издържа...
Яжте и вие, че ако стигнете до морето – поне да знам, че нямате плажно тяло.
Монитор
