Н а 16 май се навършват 6 години от смъртта на големия оперен артист маестро Никола Гюзелев. За да си припомним за славната кариера на великия български бас, покорил света, от едноименната фондация споделят вълнуващия разказ на италианския музикален критик и биограф на световни оперни звезди Амелия Имбарато, озаглавен просто „Никола Гюзелев – Басът“. Предлагаме ви части от него.
На 16 май се навършват 6 години от смъртта на големия оперен артист маестро Никола Гюзелев. За да си припомним за славната кариера на великия български бас, покорил света, от едноименната фондация споделят вълнуващия разказ на италианския музикален критик и биограф на световни оперни звезди Амелия Имбарато, озаглавен просто „Никола Гюзелев – Басът“. Предлагаме ви части от него.
„Дали Орфей, митичният певец на Тракия, е бил първият български певец? Понякога сме изкушени да вярваме в това, особено когато творци, идващи от тази страна, успяват с характеризиращата ги висока класа и неповторимост да трогнат и да развълнуват, прехвърляйки по този начин очертанията на географските граници. Такива случаи не са рядкост: с изключение на няколко сопрана, свързани преди всичко с италианския репертоар, често става въпрос за регистъра на басите, за артисти отдали своите изключително изразителни гласове в служба на необикновени личности.
Никола Гюзелев с пълно основание следва да бъде причислен към тази специална „раса”. Изключителна и многолика личност, творецът Гюзелев се ражда художник, с уверена ръка при очертаването на щрихите и с голямо въображение за цветовете. Ето как си спомня той мига, в който открива музиката: тогава е младеж и по радиото предават монолога на Борис (Годунов), „една мелодия, която ме разтърси. В онзи момент рисувах, спрях на секундата и останах заслушан, смаян от красотата на музиката /…/ Онзи следобед промени моя живот”. И тогава музиката влиза в неговия живот, като първоначално това е опитът, събран в един студентски хор… макар че не е нещо обикновено кандидатите за този хор да пеят на прослушването арията на Иван Сусанин, а на всичкото отгоре и по такъв впечатляващ начин…
Неговият преподавател по пеене е Христо Бръмбаров, за когото Никола запазва изпълнен с привързаност и благодарност спомен заради наученото от него като професионалист и човек. Гласът му решително се развива в регистъра и колорита на баса, но с невероятна лекота и блясък в изпълнението на високите тонове. Репертоарът му започва да се формира с малки роли, но в опери с голямо разнообразие: руски, немски, италиански, френски, както и творби на съвременни български композитори. Това разнообразие го очарова и младият творец непрестанно се опитва да дешифрира този или онзи персонаж. За всичките си роли Гюзелев проучва, рисува и реализира своя грим – занимание толкова по-интересно, когато персонажът има ярки физически характеристики, като например старият сляп цар Архибалдо в „Любовта на тримата царе”.
След Викинга в „Садко“, Тимур и Пимен, вече при финалната фаза на един конкурс, през 1963-та, докато пее „Тя никога не ме е обичала”, дава да се разбере, че ролята на Филип ще бъде една от големите му роли. Друга негова велика роля – и това не е трудно да се разбере – може да бъде басът пар екселанс в руския репертоар: Борис Годунов. Гюзелев се превъплъщава по един забележителен начин в ролята на неспособния да намери покой цар на Мусоргски и то на възраст, когато не е навършил още и 30 години. През 1965 г. започва неговата международна кариера, от Италия и от Япония, за да се разпростре след това във всички най-престижни опери в света – „Щаатсоперата” на Виена, „Лирик” на Чикаго и т.н. В своя път той печели важни награди, признание за своя талант, а едновременно с това и натрупва опит като преподавател.
Познанството ми с Гюзелев започна с ролята на Мефистофел на Арена ди Верона: неговият дявол – различен от Мефистофел на Гуно, който след това за сравнение гледахме на видео – е елегантен и неустоим, ироничен, с добре обмислена мярка. Човек изпитва усещането, че може би му липсва нещо. Но не на певеца, а по-скоро на персонажа: Гюзелев е способен на нещо съвсем различно, на дълбоко и силно въздействащо потапяне в духовния мир на персонажа. Имах възможност да наблюдавам тази негова характерна черта през 1982 г., когато работехме заедно върху поставянето на „Ернани“ в „Сан Карло” в Неапол. Неговият Силва, с невероятно благородно излъчване и не дотам стар, че да бъде лишен от чар, в мига на появяването си на сцената се превръщаше в един от главните персонажи: още преди да произнесе думите „ Какво виждат очите ми”, човек е наясно, че на сцената става нещо. И така ще бъде в моменти на наранена човечност, в мигове на сдържана с мъка ярост… Партията на Силва ще има винаги свой специфичен релеф: винаги самотна и в контраст с тази на останалите певци. Особено впечатляващо ще бъде негово излизане на сцената на финала, когато целта на режисурата е да бъде постигната мрачна атмосфера, своеобразен танц на привиденията. Когато става въпрос за режисурата на Тито Гоби, мога да кажа, че всъщност присъствах на срещата на две значими личности, които по свой начин си приличат. В книгата си „Гласът, който рисува” Гюзелев казва: „Не съществува ясна граница между различните аспекти на изкуството. /…/ Важното е да пресъздадеш желания от тебе персонаж, да заживееш с него. Що се отнася до мен, аз дължа много на „рисуването” по време на изграждането на персонажите върху сцената: следя внимателно тялото, ръцете, осанката, гласа си – всички компоненти на актьорската игра – с очите на художник. Като че ли в момента ги рисувам!”. А това беше и маниерът на работа на Тито Гоби – трудно е да повярва човек, че двамата творци никога преди не са се познавали, че никога по-късно не са се срещали. Но въпреки това, когато става въпрос за вероятността да прави режисура на опери, Гюзелев отбелязва: „Щях да действам по маниера на Тито Гоби, който изисква предварителна работа с актьорите: щях да ги карам да се потопят в контекста, за да открият какво точно характеризира техните герои. Не одобрявам особено начина, по който процедират повечето режисьори, които правят спектакъла за публиката, без да се опитат да открият дълбочината на операта…”. В тази именно ”дълбочина на операта” се крие и тайната на чувството или поне изходната точка за неговото внушаване… А що се отнася до останалата част от тайната, тя всъщност не може да се обясни…
Присъствала съм и на други необикновени представления на певеца Гюзелев: Филип от 1986 г. в „Опера ди Рома”, един римейк на режисурата на Висконти, още едно доказателство – ако въобще има нужда от такова, – че докато с режисурата може да бъде възстановен спектакълът в неговите основни линии, то за да бъдат създадени или пресъздадени постановки в пълния смисъл на думата, са нужни певците. И Гюзелев беше един велик Филип. Но още по-незабравима остава – пак в Рим и пак през 80-те години – една „Хованщина”, реализирана от екип на Софийската опера в едно от студиата на телевизия RAI под формата на концерт. Мога да кажа, че рядко се случва прекрасни сценични постановки да надминат по експресивна сила този „концерт”, при който необикновени бяха не само красотата на звука на оркестъра и на хора, не само върховният професионализъм на всички музиканти, но и дълбоката убедителност на персонажите и най-вече този на Досифей на Гюзелев, оставили в паметта ми един наистина незабравим спомен. Напълно споделям мнението на руския музиколог Юрий Корев, когато пише за това изпълнение: „Досифей на Гюзелев е едно необикновено творение на съвременното сценично изкуство”. В тази връзка не може да не се подчертае, че Гюзелев е сред най-високо ценените чуждестранните творци в Русия.
В заключение може да се каже, че истинското изпълнение идва от ума и от душата, от честното и страстно изучаване на ролята: това ни показва кариерата на Никола Гюзелев, един аристократичен от културна гледна точка творец, който обаче – и за това мога да свидетелствам лично заедно с многобройни колеги – е и един изключително приятен човек, симпатичен и омайващ събеседник, професионалист, с когото се работи лесно и се научават толкова много неща. И не на последно място, творец, впечатляващ със смирението, с което пристъпва към музиката“.
Монитор
