В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.
В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.
- Мами, мога ли да ти оставя шините си?, провлачва мазно моето. И без въобще да чака разрешение хваща една от салфетките на масата, маха с бързината на Халеевата комета и двете телчета от зъбите си и ги завива в парчето хартия. Резултатът е купчинка, която се озовава току до чашата ми.
- Диана, за чии ги оставяш? Няма да ядеш и кой ще те гледа в киното? Обясни ми!, изръмжавам аз, готова да проведа поредната лекция за ползата от омразните телчета. Но онова вече се беше изнесло от ресторанта, повличайки и детето на приятелката ми. Без изобщо да се трогва от провикването ми, че така никога няма да си оправи зъбите. Докато го кажа и Диана вече се беше шмугнала в киното.
А цялата история с шините й започна, когато беше на 7. Както можем да се досетим – насред първия й клас. Някъде между първи и втори срок установих по трудния начин – заради подигравки от съучениците й, че въпреки цялостната прилика с баща си, е горд собственик на моята челюст. Хем малка, хем с пълен комплект зъби. И по-важното – с размер, доста по-голям от вместимостта на устата й/ми. В момента, в който осъзнах, че ако не взема мерки, тази комбинация ще роди нещо приличащо на саблезъб тигър, звъннах на майката на едно от приятелчетата й и почти приплаквайки поисках контакта на тяхната ортодонтка. Супер оборотен дентален специалист (не се надувам, в тези политкоректни времена така им викат), с наполовина по-ниски цени от останалите й колеги и логично - лавина от пациенти.
4 години по-късно, на цената на зверски нерви, викове, напомняния с градиращ от съскане до крещене глас и чакане с по месец за преглед и регулация на шините, вече бяхме успели да понаредим зъбите на отрочето. Но не и напълно. Въпреки това, пред перспективата да се наложи да я гоня по целия етаж на мола, реших, че е по-добре да се придържам към първоначалния си план кротко да пия розе и теглих една майна на ситуацията. Напълно забравяйки за хартиената купчинка до чашата ми.
Сетих се 3 часа по-късно – при вече платена сметка, събрани деца от киното и баш пред паркинга на мола.
- Диана, къде са ти шините?, забивам отрочето с въпроса си, докато съм вперила взор в устата му - издайнически нахилена и – о, ужас - без телчета върху зъбите.
- Е, нали ги оставих при теб?, отговаря ми малката с укор.
- Къде при мен?, продължавам да питам аз внезапно обзета от амнезия.
- Мами, сложих ги в салфетка на масата ви, затапва ме Диана с тона на звероукротител.
Да знаете, енергийните напитки може и да дават криле, но перспективата да чакам месец за преглед, още един за изработката на нови шини и поредни 350 лева за цялото упражнение върши работата на реактивен двигател. Докато кажа на приятелката ми, че се налага да наглежда домочадието, и вече бях пред асансьорите, нетърпеливо чакайки да се покатеря до третия етаж и да нахлуя в ресторанта.
- Извинете, случайно да сте намирали едни шини?, изпръхтявам аз при сблъсъка ми с първия срещнат сервитьор в него.
- Не, а на коя маса сте били?, задава ми най-учтиво въпрос той. Едва ли е нужно да ви обяснявам последвалите диалози с де що негови колеги успяхме да намерим. В крайна сметка се намеси управителката, която за мое щастие се оказа майка на пубертет, вече преминала през ада на шините. Жената – да е жива и здрава – ми влезе в положението и след като установихме, че хората й са си свършили работата и са разчистили масата, ми предложи да вляза в кухнята и да се запозная с боклука им.
- "Няма ги!, изръмжавам аз три торби по-късно, след като съм ровила сред празни бутилки, огризки от чужди вечери и каквото още можете да си представите от менюто на клиентите. Но докато управителката ме гледа със състрадателен поглед, ми хрумва гениална идея - Може ли да сте отнесли някъде другаде остатъците от тази вечер?"
- Да, може и вече да са долу. При целия боклук на мола!, изтърсва тя без да прецени, че съм твърде отчаяна, за да кажа „баста“ и да се откажа от търсенето на шините.
„Целият боклук на мола“ всъщност се оказа доста мащабно понятие. При вида му леко се зачудих дали изобщо си струва да се занимавам, но лъвското в мен в комбинация с майчинския инстинкт да осигуря на поколението здрава и гладка усмивка, надделя. Запретнах ръкави, поизтупах модерната си жилетка, стигаща до десетсантиметровия ток на ботушите ми, вкарах всички знания от часовете по логика и започнах да сортирам торбите. На принципа на изключването вече се бях добрала до тези от ресторанта, когато се появи ново препятствие. Оказа се, че във времевия пояс между 9 и 10 часа вечерта в помещението се появяват мургавите събратя от чистота, които – както можем да се досетим – също имаха аспирации към боклука. Но противно на всички клишета се оказаха супер възпитани. Особено пред опасността да им скоча като дива котка, ако имат неблагоразумието да посегнат към торбите с остатъци от де що магазини има в търговския център.
- Чакайте тук! Ще ви подавам торбите, след като ги разровя!, изкомандвах ги аз и те – щат не щат – ме послушаха. Не че имаха друг избор. Но пък чакането си струваше. А вероятно и вида ми, когато съзрях заветните шини и започнах да подскачам с трофея в ръка досущ като индианец около племенния тотемен стълб. Разделихме се с добро, така да се каже. Те си отдъхнаха, че лудата най-сетне ще ги остави да си свършат работата. А аз се оттеглих с достойнство. Изтупах гривата (жилетката), вирнах глава и зачатках с токчетата към колата, а оттам – вкъщи, за да започна процеса по тройно изваряване на трофея. Първо с вряла вода, след това със спирт и отново -за по-сигурно, с вряла вода. Еми това е – какво ли не прави едно лудо майче за децата си. Някои ровят по цял ден (и нощ) в сайтовете, други – в боклука на мола.
Монитор
