Halu! Quanuipit?
Не ми се е счупила клавиатурата, нито пък спиртомерът на съседа Бай Иван домоуправителя. Просто горните редове означават „Здравейте! Как сте?“ на ескимоски. Или по-точно на Inuktitut, което е едно от основните ескимоски наречия.
Halu! Quanuipit?
Не ми се е счупила клавиатурата, нито пък спиртомерът на съседа Бай Иван домоуправителя. Просто горните редове означават „Здравейте! Как сте?“ на ескимоски. Или по-точно на Inuktitut, което е едно от основните ескимоски наречия.
Стори ми се подходящо да ви поздравя на ескимоски като се има предвид каква беше последната седмица тук в слънчева България, където аз бедния британски емигрант се преселих, за да избягам от мъгливия и дъждовен Лондон. Nice, a? Толкова път, тежки уроци по блгарски език, битки с подмолни имотни брокери за панелката в „Овча купел“, преговори с „Топлофикация“ да не ме издирват за задължения на предишни собственици на жилището и прочее типично български перипетии, преживях, за да си заслужа място под топлото българско Слънце. И накрая – вземи тия -10 градуса по Целзий посред бял ден!
Батко ви Конан обаче е оптимист as hell. Както обичам да казвам в такива моменти: „Ако животът ти предлага студ – направи си пързалка!“ Поради тази причина last weekend решихме с my beloved wife Додо да пътуваме до някое beautiful планинско местенце, където да пързаляме нашето 6-месечно съкровище Ева с шейна.
И понеже освен красиви, сме интелигентни и предвидливи хора(по-точно Додо, от изброените аз отговарям само на „хора“) решихме this time да не ходим на Витоша и прилежащите й топ туристически дестинации като хижа „Алеко“, „Златни мостове“, „Дендрариум“ и т.н. където през weekend-а се събира горе-долу населението на ж.к. Люлин“ от 1 до 5 микрорайон.
Не mate, ние решихме да отидем до някое по-далечно и probably по-малко посещавано място подходящо за пързаляне. И, ето как в съобтния ден, който вероятно ще остане в историята като най-студения ден за 2021г., се озовахме на път за високопланинския връх Мальовица.
Мальовица се намира в Рила, която е най-високата планина не само в България, ами и на целия Балкански полуостров. And that’s първата сигнална лампичка, която трябва да ви светне, ако навън е страшен студ, а вие решите да се пързаляте с шейни. Другите са някакви второстепенни фактори като прогноза за времето, web-камери по ски пистите или просто полупразните улици в събота сутринта. Но както казах ние сме интелигентни хора и грижовни родители. Станахме бодри и готови за приключения в мразовитата съботна сутрин, нагласихме си багажа, екипирахме се с топли дрехи и така само след 2 часа и половина подготовка тръгнахме към Мальовица.
Пътищата от София до Рила планина са три: най-краткият и най-натоварен край язовир Искър; най-заобиколния и най-лесен през Перник и Дупница и най-неудобния, но най-красив – през Бистрица и Железница. You bet, кой път избрах аз. Винаги съм обожавал да пътувам през виещите се планински пътеки край Витоша. It is true, че ни отне 2 часа само да наближим Самоков, но пък гледките mate си заслужаваха. Само пътуването с кола по този маршрут е досатъчно да те зареди с приятни емоции за предстоящата работна седмица. Unless някое черно ауди с регистрация СО, не реши, че адски много бърза и трябва точно в отсечката между Железница и Плана да изпревари всички коли по пътя. Но и това се преживява. Или пък не? Както казва един от кварталните мъдреци пред блока: „ Който бързо кара, бавно го возят“.
Ние бяхме в подножието на Рила към 12 на обяд. Точно преди отбивката за Бели Искър, снегът вече сериозно бе заел околния пейзаж, а термометърът в колата показваше -4°C.
Нагоре в планината беше наистина зимна приказка. Снегът тук си е нещо нормално, а не мимолетен спомен от лошо настроение на времето, както е в равното Софийско поле. Пътят се вие между огромни иглолистни гори, затрупани съ сняг. След всеки завой следва ново изкачване и нова спираща дъха гледка. А термометърът в колата смъква темепературата с по още 1 градус.
Така, when we arrived на паркинга на ЦПШ към 1ч. на обяд, навън острият вятър разстрелваше хората с ледени снежинки по лицата, а темепературата беше минус 12 градуса.
Нали не си мислите, че сме чак такива morons да планираме да изкачим самия връх Мальовица с бебето и шейната. Вярно, че за българсктие стандарти Мальовица не е дори в топ 20 на най-високите върхове, но все пак е 2729м. Пешеходният преход до върха отнема около 3 часа в летни условия. Дори аз не съм такъв оптимист. Нашата цел беше да стигнем до последното възможно място, до което се стига с кола, а именно ЦПШ или Централна планинска школа. Там има няколко чайни, very beautiful ски-писта и всичко това е обградено от стопляща сърцето и костите борова гора.
На пистата се виждаха доста хора. На паркинга доста коли. Не малко оттях бяха закъсали и въртяха гуми в опит да се измъкнат от ледената писта. Нас и това не ни притесни.
Не повече от 20 минути с шейната и бебето на пистата, обаче направо ни разказа играта. На мен ръцете ми замръзнаха през ръкавиците. Додо, която по принцип е способна да се разтрепери от студ дори под чадъра на плажа в Приморско през августнаправо играеше пингвинския танц в снега. Don’t you know пингвинския танц? Well, напишете в YouTube и ще видите какво значи да ви е студено.
В цялата ситуация Baby Ева беше най-щастлива. Тъй като я бяхме опаковали като зелка, единственото, което се виждаше от нея са мяркосините й очи и част от миниатюрното носле. Тези очи обаче даваха много категорична представа в какво настроение е Ева от возенето с шейната. А, ако някой се съмняваше колко е happy истеричното й кикотене и бърборене под шаловете категорично можеше да даде представа. 20-те минути pure happiness, обаче рязко приключиха след като под очите и по скулите Ева така се зачерви, че стана очевидно, че не е само от радост. Както знаете хижите са затворени, затова единственото топло място, което беше достъпно бе нашата кола. Стоплихме се, ядохме сандвичи и пихме чай. Ева не спря да бърбори и да се опитва да стои права, за да гледа купона навън.
А навън mate, се вихреше истински купон. Насред скиорите, безброй дечица, а и не малко възрастни се пързаляха с шейни като бесни и с най-голямо удовлствие приключваха всяко спускане в замръзналата рекичка в дъното на пистата. Докато обзавеждахме купето си с трохи от сандвичи и наблюдавахме този ескимоски купон, термометърът навън показваше -14 градуса.
След като възстановихме силите си и смелостта ни се завърна. На Моето британско сърце наследник на околосветски завоеватели не можеше да изтърпи да не обиколи цялата писта с една от пластмасовите шейни седалки, които Додо гальовно нарича „подъзници“. Тя самата също не искаше да си ходим толкова рано, но obviously нямаше как да изкараме бебето пак навън. След кратко съвещание семейният съвет реши, аз да бъда пуснат на разузнаване, а Додо приспи Ева в колата, тъй като вече беше време за следобедната й дрямка. Baby Ева of course единствена беше против този план, но така или иначе гласовете бяха 2 на 1. Какво да се прави демокрация.
Въоръжен с 2 чифта ръкавици, термобельо, безброй шалове и шапки и „подгъзник“ се отправих към пистата. Там намерих extremely забавен ски влек, който представляваше подвижна лента като в метрото, разположена от средата на пистата до единия й край. Явно да могат скиорите, чието спускане е приключило, по-бързо да се преместят към безопасния за изкачване истински влек. Well, аз може и да съм изглеждал kind of pathetic, докато се возя сам с шейна-седалка в ръка на забавен каданс в подножието на пистата, но пък си беше забавно. Осъзнах как се чувстват продуктите в супермаркета, когато ги сложа на лентата пред каста за плащане.
После намерих една супер стръмна пътека между дърветата, която поради атмосферните условия се беше превърнала в супер забавна пързалка за шейни. И в този момент осъзнах, че в подножието на гората не е чак толкова студено. На пистата вятърът направо намира път под всичките ти пломби. Но до дърветата mate, си беше като в Кранево по абитуриентските балове.
Убедих Додо да опакова нашето съкровище отново и да дойдат в по-топлия климатичне пояс отстрани на пистата. Пързаляхме се още почти час. Ева направо изпадна в екстаз на шейната, а дори Додо се спусна няколко пъти с „подгъзника“ като последният слалом беше супер satisfying тъй като успя да изпревари едно шумно дебело 10-годишно хлапе.
На тръгване дори опитахме от рилския специалитет за скиори – чай с кубчета мед. Yes You heard me right! Тъй като зараи пандемията хижите не могат да посрещат туристи, пред една от тях бяха направили бар на открито. Нещо като Beach bar, само че на миусови температури. Поръчахме си чай с мед, и пакетчетата, които ни дадоха бяха замръзнали. Затова, вместо да ги скъсма и изцедя, просто обелих меда от пакетчето и го разбърках.
И така нашето ледено пътуване приключи. Въпреки нечовешките температури (да ме извиняват ескимосите) си прекарахме amazing. Чистият въздух, макар и леденостуден явно ни предпази от болести, защото няколко дни по-късно никой от нас не е сополив. Само чеврените бузки на Ева още напомнят за това cool пътешествие.
PS.
Ако искате да видите на какви други интересни места смятам да водя закаленото си бебе, следете Facebook страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Монитор
