0

В ече 63 години един от най-възрастните ловци в Старозагорско, роденият в далечната 1933 година шипканлия Христо Гъдев ловува с една и съща пушка. Тя е надцевка ИЖ 12-и калибър, с която се снабдил в деня, когато получил първия си ловен билет.

Вече 63 години един от най-възрастните ловци в Старозагорско, роденият в далечната 1933 година шипканлия Христо Гъдев ловува с една и съща пушка. Тя е надцевка ИЖ 12-и калибър, с която се снабдил в деня, когато получил първия си ловен билет.

 Дългогодишният директор на някогашния механотехникум „Цвятко Радойнов“ /днес професионална гимназия „Иван Хаджиенов“ / си спомня, че още на първия ловен излет успял да повали с един изстрел от 100 метра чакал, чийто кожа е запазил и до сега в дома си. Пресмята, че през изминалите десетилетия почти няма пропуснато излизане с дружинката, а сред трофеите му е и тежаща над 200 кг дива свиня, която прострелял смъртоносно на пусия в Гурковския балкан.

Признава, че до сега не е гърмял по сърна или елен, не за друго, а защото сърцето му не давало да лиши от живот животни, които красят природата.

Пак така от жалост рядко е вдигал цев и по пернати, нищо че за тях си има чешка двуцевка „Збрьовка“. Описва се като ловец-природолюбител, повече му харесвали разходките с приятели, разговорите около огъня и приказките , отколкото самият акт на ловуването.

Съжалява че заради прекарана през пролетта травма /нелепо счупил костта на дясното си бедро докато отивал към магазина в планинското градче/ тази есен май няма да излезе на пусия за диви прасета. Но въпреки тежката операция , която прекарал,  стиснал зъби и за броени месеци успял да възстанови физическата си форма.

По думите му за 35 дни след операцията изминал 75 км като всеки ден“трамбовал“ с патериците из коридора на казанлъшкия си апартамент. Сега вече вървял свободно и заедно със съпругата си Дафинка, която е бивша алпинистка и в продължение на 30 години председател на казанлъшкия клуб по алпинизъм почти всеки ден излизат на разходка в околностите на Шипка.

„Ден без разходка на тиферич е загубен ден за живота на човека!“, твърди дядо Христо и се надява до някой и друг месец да се върне обратно в дружинката с председател Диан Стайков. Ако не за друго, то поне за да благодари на колегите – авджии, че без да ги моли , дори тайно от него събрали помежду си парите, необходими за ортопедичната операция.

„Аз си бях събрали от пенсията нужните пари, но като ги извадих , за да заплатя каквото там струваше, момичето от рецепцията на болницата рече, че всичко е платено. Направили го ловците от Шипка. От солидарност и като един вид уважение към дълголетната ми привързаност към авджилъка…“, с усмивка връща лентата назад ветеранът.

Специално за приятелите от дружинката е подготвил изненада: изработил е за всеки един от тях значка с Паметника на свободата и трикольор. В   знак на благодарност и като спомен за татко му, легендарния майстор-ножар Христо Гъдев, който е бил сред хората, участвали в монтажа на  28- тонния бронзов лъв на Паметника на свободата.

Темата за паметника-светиня е сред любимите на Гъдев, чийто дядовци Христо и Станьо са участвали в руско-турската освободителна война.

„На практика дядо Станьо  е освободил по-малкия си брат от затвора във Велико Търново, където го били оковали защото в работилничката си масторял ножове и ятагани за българските бунтовници.По една случайност се разминал със смъртната присъда-в деня когато било заседанието на съда се родило дете на местния бей и съдиите се смилили над младия подсъдим. Казали че не си струва такава хубост като неговата да бъде ямгосвана /затривана/ и наместо да го обесят го пратили обратно в килията.

 Дядо Станьо участва в отбраната на прохода, кавалер е на орден, дали са му доживотна опълченска пенсия, умира на 13 октомври 1925-а  на 79 годишна възраст . Не можал да преживее вестта за гибелта на сина си, ротмистъра от гвардейската рота на цар Борис Трети Гъдьо Гъдев,който е сред жертвите на атентата в катедралата „Свети Крал“ /Света Неделя“ в София на 16 април същата година. Другият ми дядо Христо, чието име съм подносил е починал през 1932-а.Той е съхранил ръкописните спомени на брат си за дейността на революционния комитет в Шипка, над 500 гъсто изписани страници, които преди време семейството ни дари на историческия музей „Искра“ в Казанлък. Проявявал е жив интерес към градежа на паметника, но не имал късмет да доживее освещаването му. В памет на татко си и на дядо Станьо баща ми тогава е направил значки и ги раздал на официалните лица…Впрочем има и документ, който разказва че татко ми е правил и първия ремонт на паметника през 1941-а.В офертата си до тогавашното министерство на войната е написал: "Готов съм да извърша ремонта при следните условия: Задължавам се за моя сметка да построя дървено скеле. Всички нови работи се задължавам да извърша, без да ми се дава за това каквото и да е възнаграждение. Задължавам се да прегледам в какво положение се намират прикрепящите части на бронзовия лъв на паметника и безплатно да отстраня евентуалните конструктивни дефекти по него.Срокът за извършване е 45 дни от деня на съобщението, че на мен се възлага този ремонт.", разказва с видимо вълнение възрастният мъж.

След което вметва мимоходом, че  когато след  казармата подал документи за работа в оръжейницата „Арсенал“ го изкарали…неблагонадежден. Заради татко му, защото не пожелал да влезе в създадената след 9 септември 1944-а занаятчийска кооперация и продължил да работи като майстор-ножар в частната си работилничка. Нищо, че е бил участник в Септемврийското въстание през 1923-а. После махва с ръка: „Всяко зло може да е за добро! Защото ако ме бяха взели на работа във фабриката със сигурност нямаше да стане учител и за 30 години да обуча в стругарство, леене и механика над 6000 души. Сега, където и да отида из страната срещам хора, на които съм преподавал и няма такъв , който да не ме е уважил или запомнил с лошо…“.

За педагогическия си труд и стореното като директор на механотехникума през 2010 –а година казанлъчани вписват името му в почетната книга на града, което хем го зарадвало, хем и натъжило: един вид влязъл в графата „исторически личности“, а той усещал, че има още възможности да е полезен в живия живот. И от тогава не пропуска възможност навръх 3 март или за августовските чествания край Паметника да е сред хората и да връчва на познати и непознати ръчно изработени значки или гипсови отливки на светинята. Колко на брой ли? Вдига рамене, не е правил такава сметка, по –важното било че по този начин дава капчица допълнителен живот на българската свяст.