Л ипсавх ли ви mates?
Вие определено ми липсвахте. As a matter of fact, напоследък ми липсват всякакви хора, които могат да говорят, имат зъби и не се наакват в памперсите си. И не, не говоря за съседката баба Стефи от 1-ия етаж, дори нямам предвид моята дъщеря Ева Конан Дъфи, която вече е на 2 месеца и почти цяла седмица.
Липсавх ли ви mates?
Вие определено ми липсвахте. As a matter of fact, напоследък ми липсват всякакви хора, които могат да говорят, имат зъби и не се наакват в памперсите си. И не, не говоря за съседката баба Стефи от 1-ия етаж, дори нямам предвид моята дъщеря Ева Конан Дъфи, която вече е на 2 месеца и почти цяла седмица.
Говоря за всички млади родители, които се видиотяват, когато говорят за своите бебета. „Ние имаме запек“. „ На нас ни расте зъб.“ „Вчера така се уригнахме, че чак напълнихме памперса с ако“ и още countless различни bullshits, които възрастен човек, който не е stand-up комик няма причина да изговаря на глас.
Хората са странни птици at all. Напоследък имах поводи да разсъждавам върху разнообразните прояви на този уж най-висш биологичен вид, към който моята скромна персона също принадлежи. Обичам да пътувам You know, и да разказвам истории за забележителностите от 100-те национални туристически обекта на България. А и не само от тях. Well this time, точно за забележителности искам да ви разказвам и то за такива дето не се вписват в познатите категории.
My last story беше за нашата ваканция в Банско и обиколките ни в региона. Една от дестинациите ни докато бяхме в този земен рай, беше Паркът на танцуващите мечки в Белица. Повечето българи already са чували за този парк и го свързват с famous French actress Бриджит Бардо и нейната природозащитна дейност в България. That’s right това е същият парк, който Бардо финансира след като успя да изтръгне всички панаирджийски мечки от лапите на ромите в България и да ги настани там. След по-малко от 2 месеца (когато коликите на Ева ще са приключили I hope) този парк ще навърши 20 години от създаването си.
Към него се отправихме и в един прекрасен августовски ден, в който край Пирин се заформяше типичната лятна буря. Белица се намира само на 30км. от Банско, но пък трудния планински път отнема почти 1 час с кола. В нашия случай повече от 2 часа, тъй като трябваше да спираме няколко пъти защото на Додо й прилошаваше, после няколко пъти, защото Ева беше напълнила памперса, also няколко пъти и защото на мен ми прилошаваше от миризмата от преливащия памперс. Seriously mate, този който твърди, че бебешкото ако не мирише е bloody moron. Трябва да призная и, че пътуването ни се забави, защото отбихме да разгледаме Разлог, а освен това на няколко пъти спирахме в село Баня, за да се присмиваме на кичозните хотели.
Истинска заплаха за достигането до крайната ни дестинация, обаче се появи в самото село Белица. Паркът на dancing bears, се намира на 10-ина километра след селото, но докато поемем по тесния лош път към него, в центъра на Белица попаднахме на примамваща табела за комлпекс край езеро, в който се предлага прясна пъстърва. Ние с Додо вече бяхме поогладнели след криволичещото пътуване, а и на baby Ева й беше време за обедното кърмене (беше си освободила доста място в коремчето, ак осъдя по тежестта на изхвърлените памперси), затова решихме да отбием и да го видим този комплекс.
Rila fish, се оказа райско кътче. Наистина прекрасно. Край брега на Белишка река, хората си бяха направили изкуствено езеро, в което развъждаха пъстърва. Около езерото бяха направили спретната механа с беседки по брега, а където нямаше маси и пейки за ядене имаше разнообразни животинки – патици, зайци, кучета, even магаре.
В малки развъдци край езерото пък можеше да се види как на момента ловят пъстървата, която току-що някой си е поръчал от съседната маса.
Unfortunately, малко след като се настанихме на маса с чудесна гледка към рибарника, на съседните маси до нас се настани многобройна и адски шумна компания съставена от 5-6 Caren, заедно с техните 10-ина (но шумни като за 100) деца на възраст от 4 до 14г. За неинформираните искам да обясня, че напоседък името Caren се наложи в САЩ като нарицателно за middle age жена, която frequently e късо подстригана с изрусена коса, на средна възраст и вдига скандали навсякъде за всичко, без значение дали е права или не и винаги иска да говори с manager-а. Та, породата Карън хич не е изобретена в USA mate. При нас се появи цяло ято от такива дами с високи исисквания, по никакъв начин не отговарящи на тяхното възпитание и още повече на това на децата им.
Може би ще си кажете, че стария Кони звучи като grumpy old man, затова няма да ви занимавам с крясъците, чупенето, хвърлянето на камъни по патиците в езерото от страна на децата, нито пък с презрителното сумтене на майките защо в този (известен с пъстървата си) рибарник не предлагат панирани пилешки късчета в корнфлейкс. Само ще ви предам един кратък разговор със сервитьора, който дори и при нашето огромно желание нямаше как да не чуем.
-Извинете, но бих искала да ви дам една препоръка, там към собствениците или управителя на това заведение (Classic Caren!).
-Да, разбира се, госпожо.
-Тези кучета да ги преместите по-далеч, защото са близо до детската площадка.
- Но, те са оградени с телена мрежа.
-Да, но няма врата, която да ги спира.
-Ние затова сме ги вързали.
-Но, децата могат да отидат при тях, без препятствие.
-Точно затова сме сложили големи табели, че родителите не бива да пускат децата си в кучкарника.
-Но, все пак!
-...добре госпожо, ще предам.
В същото време, другите истинските патици си плуваха най-възпитано в средата на езерото и по никакъв начин не даваха да се разбере, че са представители на един от животинските видове с най-малки мозъци на планетата.
След като си починахме, поехме отново към заветната ни цел – Паркът на танцуващите мечки в Белица. At first, този парк не се намира в Белица, as I said, а на 10км. навътре в гората. Also в този парк мечките не танцуват, а напротив – преселени са там именно, за да не им се налага да танцуват. Иронията в името на обекта напълно се потвърждаваше и от безбройните сувенири и бутафорни мечки на поляната пред входа. Marketing на първо място, все пак.
Самият парк е с площ около 10 хектара и е разделен на две части, които обаче сасвързани с огромен мост, по който мечките могат свободно да се разхождат из различните сектори. Разходката започва то входа и се движите по стръмна алея, дълга около 1,5 км., докато не направите пълен кръг и се върнете пак на изходната точка. Там има прекрасна площадка, по която можете да се качите и от високо да разгледате както самите обиталища на мечките, така и amazing природа наоколо.
Първата половина от разходката беше стърмно слизане надолу. Аз и ергораницата, в която Ева се наслаждаваше на разходката, нямахме нищо против слизането. Цялата пешаходна алея беше оградена с висока телена мрежа, а служителтие в пакра изрично ни предупредиха да внимаваме да не я докосваме, защото по нея тече ток. Първото, което видях в Парка на танцуващите мечки беше как малък about 5-годишен сополив постетител се хвана с 2 ръце за мрежата и започна да я друса и да крещи на мечките да тнцуват. За щастие, в първия сектор мечка нямаше наблизо, а също така и електричеството тече по вътрешната част на мрежата, така че малкия не отнесе удар, макар че съм pretty sure, че след като баща му го набара чух звучно изплющяване на шамар.
След като се убедих, че оградата с ток напълно незаслужено е монтирана от вътрешната страна на мечите обиталища, а не откъм хората, леко се disappoint-нах, защото в първите сектори не видях нито една мечка. In fact, първото доказателство за това, че наоколо има едър бозайник беше голямата купчина димящо ако до оградата (believe me, вече разпознавам poops от километри). Едва, по-надолу видяхме една дремеща мечка. Тя не се трогна много от нас, нито пък Ева от нея, тъй като след първите 100м. друсане по пътя беше заспала. Но пък ние с Додо я наснимахме доволно. След като я подминахме чухме зад нас малкият сополанко отново да крещи: „танцувай, мечко!“ и отново плющене на шамар.
В най-ниската част на парка видяхме една мечка, която супер съсредоточено маршируваше между две дървета и по никакъв начин не даваше вид, че забелязва, че на метри от нея има хора. Младо момиче от екипа на парка, което седеше на една пейка при тази мечка ни обясни, че това е Рику. Той идва от Албания и е държан вързан с верига в частен дом.
3 години след като Рику е доведен в просторното си ново жилище и е пуснат на свобода, той продължава да се разхожда само на толкова разстояние, колкото е била дълга веригата му.
Всички мечки в парка са били малтретирани. По-старите са тези, които са били дресирани да танцуват, като са ги карали да стъпват по гореща жарава, за да се научат да изпълняват команди. Повечето мечки са с пробити устни и носове, за да могат да се управляват от стопаните си. Една от тях е трябвало да й бъде оперирана челюстта, заради нараняванията от халките. През последните години уличните забавления с танцуващи мечки вече са отживелица и в парка пристигат обитатели, които са държани незаконно в частни домове. В Белица пристигат мечки от съседни балкански държави, а най-старите и най-измъчвани обитатели са отделени в сектор, до който не не се допускат туристи, за да не ги дразнят. Оказа се, че затова момичето стои на тази пейка, за да моли хората да не поемат към алеята със старите мечки. Хората може и да искат да ги видят, но мечките едва ли биха се зарадвали, ако пак видят хора. Напълно ги разбирам.
Гледачката на мечки ни разказа и че в парка имало романтична история - Рада и Стефан били двете мечки, които много се радвали да са заедно и били неразделни. Именно техни били първите сектори, покрай които минахме, но видяхме само голямото ако. Аз като истински British gentleman реших да обвиня за него Стоян, тъй като една дама като Рада не би извършила подобно нещо.
При изкачването на склона видяхме още няколко мечки. И те ни видяха. Най-хубавото беше, че семейството с крещящото дете беше изостанало някъде зад нас и повече не ги чухме. Макар че, трябва да призная, че звукът от шамарите беше satisfying.
На излизане от парка се чувствах малко виновен. Тези мечки си имаха хубави жилища. Спасени бяха от жестоките хора, които са им били собственици. Само, че именно хората се тези, заради които тези животни са измъкнати от естествената им среда и сега дори след толкова мъчителни неща, които са преживели те не могат да се завърнат в естествената им среда, а този парк колкото и да е красив и голям, все пак е ограден с мрежа с течащ ток.
Точно преди да се качим в колата минаха двама гледачи от парка и от външната страна започнаха да хвърлят орехи през оградата при мечките. И само секунди по-късно, явно заради познатия шум от валящи орехи, на полянката пред нас се появиха Рада и Стефан. Рада изчака свенливо пазачите да си тръгнат под едно дърво, а доста по-едрият Стефан (онова ако си е направо обидно малко за неговия габарит), започна да обира орехите и да ги трупа пред нея. След малко двамата си легнаха един до друг и започнаха да си хрупат орехи без, въобще да ги е грижа, че в далечината се задава семейството с крещящото сополиво хлапе.
PS.
Аз съм Конан Дъфи, а това е моята рубрика с историите от пътуванията ми из България. If You want to прочетете още от тях, вижте фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Монитор
