0

Г оспожо, детето ще удуши кучето.... Гласът на сервитьорката ми прекъсва глътката на средата. Заслужавам си розето, по дяволите! И спокойствието си заслужавам. Събота е, цяла седмица съм се трепала между компютъра и детската градина и сега най-сетне съм се добрала до дозата животоспасяваща течност.

Госпожо, детето ще удуши кучето.... Гласът на сервитьорката ми прекъсва глътката на средата. Заслужавам си розето, по дяволите! И спокойствието си заслужавам. Събота е, цяла седмица съм се трепала между компютъра и детската градина и сега най-сетне съм се добрала до дозата животоспасяваща течност.

Стиснала съм чашата с хъса на заклет алкохолик и я поемам на големи глътки в компанията на приятелки. Бъбрим си, на никого не пречим, въпросното дете е запокитено да си играе на площадката с все кучето, а тази ще ми прекъсва идилията. Пък и „госпожо“ ще ми вика. Вдигам очи към натрапницата, за да й изсъскам като брат'чедките и се спирам. Погледът й е по-стряскащ от този на жена, гонена от сериен убиец. Взира се в мен едновременно ужасено и осъдително и сочи към пързалката. А там моето вярно гепило кучето. Качило се на пързалката, държи го на къс пас за повода и го пуска победоносно надолу, за да види дали може да оцелее. То пък, душейки се надолу по наклона, отчаяно драпа с лапички в опит да се задържи на пързалката. Няма що, прекрасна гледка. Идеална и за социалните, и за зоополицията. Преди да се появи някой представител на тези паразитни приумици на държавата, имащи странния навик да никнат не там, където наистина са нужни, а баш при нас, работещите майки, кротко търсещи спокойствие поне през уикенда, извивам глас към пързалката: „Спри да тормозиш кучето, бе, човеееееек!“.

Човекът всъщност е 6-годишно изродче. По рождение момиче, по поведение – хулиганче. Кучето – няколкомесечно кутре, продукт на китайския гений и склонност към ГМО извращения. Грозно до степен на очарователност. Взехме горкото животинче малко, след като една от госпожите в детската градина ме посрещна с репликата: „Честито!“

- Благодаря, ама защо ми честитите?

- Разбрах, че сте бременна!

Преди да се прокълна наум, че съм облякла рокля, която ми образува леко коремче, госпожата ме изкара набързо от заблудата, спасявайки въпросното одеяние от изхвърляне в кофата за боклук - Диана се похвали“.

Диана получи дълга фалцетна лекция, че да се лъже е лошо. Още по-дълго наказание за това, че изобщо й е хрумнало да си измисля. Но в крайна сметка, след семеен съвет и бърз извод, че трудно ще издържим наново всички колики, безсънни нощи, скандали заради хроничното ми недоспиване и прочее, решихме да заместим щенията й за братче или сестриче с куче. Поне временно. Без изобщо да знаем в какъв филм ще се вкараме. И нас (мен), и горкото животно.

- Диана, искаш ли куче?

- Дааааа.

- Ок, вземаме го, но ти ще се грижиш за него.

Дааа!

Да, ама не. Нито тя, нито баща й, който ми се кле, че ще споделя грижите по новия член на семейството, ако отрочето не го прави, си спазват обещанието. За тях галенето на козинестата топка, за мен – разходките.

Ей Богу, допреди да вземем животинчето, не знаех, че в 6 часа сутринта по улиците са само миячите от чистотата и една особена порода зомбита, които се влачат из градинката в полусън, дърпани от кучетата си и едва крепейки чашата с кафе в ръка. Бързо и аз се превърнах в една от тях. Не че не направих опит да вкарам ред в разходките. Първият – с чавето, катастрофира в момента, в който осъзнах по трудния начин, че на 6-годишно е изключено да повериш задачата само да разхожда кутрето. Вторият – с баща й, приключи с наранени от блъскане по гърба му юмруци в опит да го събудя, за да разходи той песа. Пробата беше увенчана хем с убити нервни клетки, хем с болки в ръцете ми, хем с бонус – чистене с мопа след животното, което докато ме чака да приключа с дисциплиниращите занимания, се облекчи на паркета.

И докато привиквах отново към ранното ставане – този път не, за да кърмя или приготвям храна, а за да робувам на новоприсъединилия се член към фамилията, дойде ново предизвикателство – как да осигуря физическото му оцеляване. Това се появи като проблем, след като хулиганчето в кожата на момиче се умори да превръща козинестата топка в жива играчка, гримирайки, лакирайки и постригвайки горкото животно и реши, че му е конкурент за любовта ми. Поради каква причина малката си втълпи че мога да обичам повече едно куче от нея, още повече, че само тази любов ме спира понякога да не свърша с мъките и на двете ни и до ден днешен не ми е ясно. Но фактите са си факти. Конкуренцията между животно и дете достигна до сериозни извращения. От това да ми се вре в ръцете всеки път, когато посегна да погаля кучето, до опитите за убийство от ревност като сега на площадката.

- Диана, моментално свали кучето от пързалката!

Ама на нея й харесва!

- Не й харесва. След малко ще я удушиш! А удушиш ли я, аз лично ще те убия!, крещя аз, предизвиквайки възмущението не само на сервитьорката, а и на всички останали посетители на заведението. И един поглед към сащисано обвинителните им лица ми е достатъчен, за да установя, че е желателно повече никога да не се появявам в този квартал. Камо ли в иначе китното ресторантче. Надигам чашата, пия с въздишка на един дъх остатъка от розето си, моля компанията да поръча сметката и отивам да си прибера домочадието. Псувайки се наум, че изобщо ми е хрумнало да уреждам чавето с жива играчка. Да й бях взела тамагочи по-добре. Или да бях изхвърлила скапаната рокля....