Е то какво каза Антоанета Костадинова пред българските журналисти в Токио, след като донесе първия медал за България от игрите - сребърен, на 10 м въздушен пистолет.
Ето какво каза Антоанета Костадинова пред българските журналисти в Токио, след като донесе първия медал за България от игрите - сребърен, на 10 м въздушен пистолет.
- Поздравления, това е страхотен успех! Как се чувстваш?
- Освен че в последния час само плача от вълнение, изревах си сълзите за една седмица напред... Боже, не мога да повярвам, че го взех този медал! Обаче си е мой.
- Изглеждаш много щастлива отстрани, макар че ние искахме златен.
- Сигурна съм, че вие сте искали да бъде златен, но за толкова ми стигнаха силите за днес.
- Ръката ли трепна в последните изстрели?
- Май не е ръката. Май мозъчните клетки отидоха на друго място. Вече се виждах на стълбичката може би. Аз съм доволна от медала, след като успях да стигна до този последен изстрел, каквато ми беше целта - да направя тези 24 изстрела. Явно Господ ми е отредил този медал. Така че аз съм повече от доволна. Първо емоцията ми започна, че въобще се класирах на този финал. Защото, обикновено на пневматиката, поне при мен, това е пречката - да вляза във финала. Оттам-нататък самият финал не е чак такава пречка. Ние ги тренираме много финалите, подготвена съм. И се радвам много, че ми се получи. Днес беше денят, в който Господ каза: "Окей, има един и за теб!"
- Разкажи за всички емоции, през които минахте - в квалификациите тръгнахте добре, движише се около 6-о място, после изпаднахте от осмицата, взе почивка, коригирахте нещо с треньора... Какво ти се въртеше в главата?
- Всъщност през цялото състезание въпросът дали ще вляза на финал не стоеше в главата ми, тъй като аз бях уверена, че ще го направя. Последните ми състезания, последните тренировки - просто всичко показваше, че съм готова да го направя и единственото, което трябва да имам, е и малко шанс. А днес определено имах късмет. Трудно е да се опише всичко, през което съм минала, защото през този час и 15 минути, в който стоиш на огневата линия, абсолютно всякакви мисли ти минават. Може би за момент наистина да съм си помислила дали няма да изпусна финала, защото започнах добре но първата серия успях да не я направя 94 точки, а напоследък всичките ми състезания започвах с 94 или 93, което не е добър стимул в началото.
- Девет поредни десетки в квалификациите, накрая стреля осмица, а дори една точка играе голяма роля.
- Предния ден гледах резултатите на мъжете и никога не се е случвало класирането за мъжкия финал да е с по-слаби резултати от женския финал, а никога не е било. И бях абсолютно сигурна, че какъвто и да е последният ми изстрел - дори и да е деветка, ще ми стигне за финал. Обаче, виждайки осмицата, излизайки, първият въпрос към треньора ми беше: "Ще ми изяде ли осмицата главата?" Е, не ми я изяде. И след всички емоции сега си имам медал.
- На кого го посвещаваш?
- На моите дечица. Двете ми дечица са моето злато. На треньора ми, на съпруга ми, на семейството ми, на всички българи. На тези, които се радват за мен... И на тези, които не се радват. Защото им доказах, че мога.
- Изминаха тежки времена за човечеството, предизвикателни и за спортистите в частност. Как ти повлияха?
- Аз съм 100 процента сигурна, че в личен план тази година и половина ми повлия в положителна посока. Преди тази година и половина бяхме непрекъснато от състезание в състезание, нямахме време за себе си, за семействата си... От тренировка в тренировка, от състезание в състезание. Аз имах нужда от почивка. И тази година и половина от тази гледна точка ми дойде като манна небесна. Ако се абстрахираме от всичко лошо, което донесе пандемията, в личен план бях толкова доволна, че мога да си отдъхна, че ще имам време за семейството си, за децата си... Преди да тръгна насам нещата в българските медии бяха представени много по-стресово, отколкото са тук. Самата аз този стрес не можах да го хвана, за което се радвам. Единствената разлика с предишните олимпиади е това тегаво носене на маски и даване на проби ежедневно, но и с това се свиква. Щом трябва да преминем през това, ще минем.
- Мария Гроздева обяви, че на 30 юли е последното й състезание. Тя дойде да стиска палци за теб, след като отпадна.
- За Мария какво мога да кажа... (Разплаква се). Като говоря за Мария и за отказването й, няма как да не плача. Тя винаги е била моят идол. Винаги съм искала да усетя емоциите, които Мария е изпитвала, когато е била там - на почетната стълбичка на олимпийски игри, без значение на кое стъпало. Сега се радвам, че успях да се докосна и да имам частица от това, което има тя. Защото вече знам наистина колко е ценно. Не само лично за мен - за цяла България. Този медал не е личен, не е само за мен. Той е най-вече за треньора ми, затова че неговите усилия са дали резултат - радвам се, че успях да не го разочаровам този път.
Галерия от награждаването - ВИЖТЕ ТУК
Монитор
