0

Тя е сред най-утвърдените имена на португалската кинематографична карта. Изкуството тече във вените на Рита Азеведо Гомес, като дори и в напълно приятелски разговор тя ще намери причина да вмъкне някое и друго изречение за картината, която е видяла на стената в хотелската си стая или мелодията, която звучи по радиото. Днес ви срещаме с нея по повод представянето на последния й авторски филм „Португалката“, която бе част от основната конкурсна програма на литературно-филмовия фестивал CineLibri.

Тя е сред най-утвърдените имена на португалската кинематографична карта. Изкуството тече във вените на Рита Азеведо Гомес, като дори и в напълно приятелски разговор тя ще намери причина да вмъкне някое и друго изречение за картината, която е видяла на стената в хотелската си стая или мелодията, която звучи по радиото. Днес ви срещаме с нея по повод представянето на последния й авторски филм „Португалката“, която бе част от основната конкурсна програма на литературно-филмовия фестивал CineLibri.

Лентата разказва за живота на младоженка, заставена да прекара години наред без съпруга си, отишъл в своя своеобразен втори дом – бойното поле.

- В духа на CineLibri, какви качества трябва да притежава една литературна творба, за да ви грабне вниманието и да й проправите път към големия екран?

- Една история е интересна за мен, когато на пръв поглед тя не грабва вниманието на широката публика, когато изглежда неразбираема и има енигматичен елемент. Искам да я разбера, да вникна по-надълбоко в нея и именно това се случи и с „Португалката“.

- Често оставяте елемент на загадка във филмите си. Доколко се опитвате с филмите си да отговорите на енигмите в литературната творба и доколко поставяте свои загадки?

- Винаги представям моята интерпретация на историята, но предпочитам да оставя на зрителите сами да вникнат във филма и да открият своя смисъл. По-важно е всеки да има свое лично преживяване и виждане за историята. Искам да ме грабнат самите изречения, начинът на изразяване. Претворяването на диалозите е есенциална част от работата. В случая на „Португалката“ имах удоволствието Августина Беса-Луиш да адаптира диалозите за филма.

- През какви творчески етапи преминахте от прочитането на книгата „Португалката“ на Робърт Музил до кинореализацията й?

- С филма „Португалката“ всичко започна с адаптацията на диалозите от Августина Беса-Луиш. Върху тях изградих сценария на филма, като включих откъси от други негови творби. Следващата стъпка беше самото заснемане и монтаж, което отново налага трансформации по текста. В съвременното кино се търси най-вече моментът на реалност. Затова, когато човек работи с класически текст от едно литературно произведение, е много трудно да се събуди любопитството у зрителите. Мисля, че търсейки опора в класически произведения, ние можем да я разберем по един различен и дори по-добър начин. В случая на „Португалката“ – това е класическо произведение, но то „говори“ за проблеми, с които ние се сблъскваме и днес – войни, религиозни битки, изгнание, носталгия.

- Какви са другите трудности при снимането на филм в епоха?

- Предизвикателство беше начинът, по който актьорите и целият снимачен екип реагират на случващото се пред камерата. Аз не съм живяла през 16-и век, не знам как е било тогава. Това, което ние създаваме, е нашата представа за епохата. И на актьорите им трябва известно време да свикнат с новите си костюми, на монтажния екип – с начина, по който светлината се разпределя в помещенията. Интересно е да наблюдаваш хората да възприемат тази своя нова роля, свързвайки ежедневието си с отминалите времена. Специално с „Португалката“ любопитна беше адаптацията на текстовете, тъй като диалозите, които Августина изработи, съдържат архаичен португалски. Това беше особено предизвикателство за главната актриса (Клара Риденщайн), която дори не е португалка.

- Как се роди идеята за ролята на „разказвача“, в която влиза Ингрид Кавен?

- Да, нея я няма в оригиналното произведение. Исках обаче да има персонаж, който да насича действието и да връща зрителите в нашето съвремие. Не исках да правя историческа възстановка. Това е мой опит и от други филми. В началото това беше предизвикателство и за Ингрид. За да влезе тя в този образ, ни трябваше друг подход освен обичайния, тъй като тя нямаше основа, върху която да стъпи. Казах й: „Представи си, че си една птица, която лети към небето и няма как да се върне на земята. Но всъщност твоята роля е важна, за да вдъхновиш останалите“.

- Обиколили сте цяла Португалия по време на снимките на филма. Разкажете повече за локациите!

- Беше интересен процес, тъй като замъкът, който е представен във филма, в действителност не съществува. В началото – преди да започнем да снимаме – си мислех да отида в Тренто, където има такива замъци. Но щеше да е много трудно. Когато съм в Португалия и ми трябва нещо - костюм, конец за костюма или дадена боя – аз знам откъде да ги взема. Това е чувството да си си вкъщи. В Италия нямам това познание. Започнах да търся подходящо място. В страната има само средновековни замъци, но те са просто гола поляна и една кула по средата. Получи се така, че различните сцени са снимани в различни къщи, в различни краища на страната. Коридорът е сниман в една къща, спалнята е снимана в друга, общите помещения – в трета и т.н. Общо взето обикаляхме от юг на север и обратно. В крайна сметка общият образ на имението такова, каквото се вижда във филма, не съществува, а е сглобен от различни парченца на пъзела.

- Като режисьор не се страхувате и дори обичате да експериментирате в своите филми. Защо са толкова важни според вас тези експерименти?

- Определено не ме е страх да опитвам нови неща. Всяко мое знание всъщност идва от незнанието ми. Незнанието ме провокира да търся, да се образовам и да творя нови неща. Когато приключа с някой проект, аз не искам да отново да правя същото. Разбира се, има неща, които си остават непроменени в цялото ми творчество, защото все пак ги правя аз. Не става дума тук за оригиналност, защото според мен всяка новост е просто преоткрито нещо старо. Бих говорила за идентичност. Аз представям своята идентичност чрез творчество си.

- Възприемате ли творчеството си като феминистко и според вас има ли нужда световното кино от развитие в тази посока?

- Не работя с тази идея. Може би филмите ми имат такова настроение, защото все пак съм жена. Феминизмът е нещо, за което сега е модерно да се говори и е обществено значима тема, но винаги съм смятала, че прогресът идва отвътре навън чрез развитието на самия човек. Когато отида на някой кинофестивал, забелязвам, че много се внимава кои са членовете на журито, кои ще бъдат представените филми. За мен е важно просто дали филмът е добър. Надявам се, че нито един мой филм не е спечелил награда само защото е направен от жена режисьор. Виждам промяната с времето. Преди в киното ролята на жената е била на фризьорка, гримьорка. Докато днес я виждаме като режисьор, сценарист, оператор. В „Португалката“ огромна част от екипа е съставен от жени, защото са добри професионалисти.

- Къде се пресичат и къде се разминават киното и литературата?

- Литературата и киното от една страна са много различни, но от друга – това са просто форми на писане. Да, едното е литературно, другото е кинематографично, но те представят нашата действителност и различните аспекти на това какво е да си човек. Аз смятам за себе си, че никога няма да се опозная напълно, но чрез изкуството – било то литература или кино – успявам да опозная различни аспекти на своята същност и смятам, че е така за всички хора. Това, което винаги ме вълнува, е хуманността, човешкото, ролята ни в този свят. И литературата, и киното като форми на изкуството правят точно това. Помагат ни да се опознаем.

- Какво знаехте за България, преди да пристигнете тук за CineLibri? Какви са впечатленията ви от страната?

- Чувството, което ми създаде София по-конкретно, е спокойствие. Светлината и хората в града ми заприличаха на пощенска картичка, когато се разходих из града. Може би защото имате тази огромна планина, която сякаш го защитава. За мен преживяването беше като разходка с лодка по спокойни води. Това, което знам за България, е през историята – за потисничеството на Османската империя, за тежките времена, които сте преживели. Мислех, че ще видя една потисната страна с нещастни хора, но всъщност видях нещо съвсем различно. Хората са някак си над нещата и всичко изглежда красиво и хармонично.