0

Д а му се чуди човек какво й е било скандалното през 60-те години на комедията на Георги Марков „Кафе с претенция“, която имаше премиера на сцена „Миракъл“ в театър „Българска армия“ преди две вечери?! Може би – „моралното разложение“ на героите, трима мъже в залеза на своята младост (или в десетилетието между 29 и 30), гнили интелигенти, които се шляят по „Раковска“, за да се показват и да безделничат в модните заведения, като бройкат по-засуканите момичета, пият вермут и изобщо се правят на табиетлии?! Хайде де, тогава всички са го правили, включително и самият автор.

Да му се чуди човек какво й е било скандалното през 60-те години на комедията на Георги Марков „Кафе с претенция“, която имаше премиера на сцена „Миракъл“ в театър „Българска армия“ преди две вечери?! Може би – „моралното разложение“ на героите, трима мъже в залеза на своята младост (или в десетилетието между 29 и 30), гнили интелигенти, които се шляят по „Раковска“, за да се показват и да безделничат в модните заведения, като бройкат по-засуканите момичета, пият вермут и изобщо се правят на табиетлии?! Хайде де, тогава всички са го правили, включително и самият автор.

Да се чуди човек дали и днес спектакълът на режисьора Иван Урумов по пиесата „Кафе с претенция“ с нещо би предизвикал възмущението на зрителите или поне – на особено политкоректните сред тях?! В ерата на #MeToo и #Time`sUp – може би с откровения сексизъм на персонажите, които без задръжки обсъждат външността на неприсъстващите дами (красиви или грозни), възприемат ги единствено като сексуални обекти, смятат, че

„женствеността сама си проси боя“

и че за да те обичат – удряй... Спокойно: и преди, и сега, и винаги триото може да бъде оправдано по всички обвинения – позьорите Милчо, Милко и Минко са от онези пишман свалячи, които много повече говорят, отколкото да мислят наистина изговореното, а още по-малко пък го вършат. Иронични и самоиронични, великолепните актьори Юлиан Вергов (гост-звезда от Народния в ролята на ментора на донжуаните), Иван Радоев и Моню Монев ги правят даже симпатични.

Двамата (Вергов и Радоев) са поканили в апартамента на единия ефектни провинциални девойки, с които са се запознали същия ден и са ги разходили с автомобил до Бояна, но вместо красавиците ги изненадва третият им приятел (Монев), отскоро женен, решил да прекара една вечер по ергенски на чашка с тях. Пред „бракувания“ си другар Милчо и Милко се перчат като пауни и ръсят духовитости. На мен специално най-много ми хареса откритието, че

„само простакесите пристигат навреме“

Но когато над купона надвисва провал, си казват доста нелицеприятни неща един за друг – кой е използвач и кой е стиснат, кой е селянин и кой фукльо без покритие... На финала едно приятелско кафе – този път без претенция, може и да оправи отношенията между тях.

Като се абстрахираме от предразсъдъците и клишетата на съответната епоха – на напъпилия социализъм, „Кафе с претенция“ в крайна сметка се оказва една непретенциозна, незлобива и безобидна комедия на характерите, която се гледа с лекота. В някои вечери на някои зрители повече не им и трябва.

Сценографията и костюмите – сатенени халати в холивудски стил, са на Нина Пашова, музиката – на Дони.