Hello ваканцуващи.
Hello ваканцуващи.
Може да съм британец by origin и речниковият ми запас на български език да е адски беден, но се старая редовно да го обогатявам с нови и все по-странни думи, за които светите братя Кирил и Методий едва ли са предполагали, че векове по-късно техните сънародници щеизмъчват по този начин създадената от тях с толкова любов и труд азбука. Well, „ваканцувам“ е една от тези думи и какъв по-добър период от middle of August да я изплзвам. Именно по това време на годината всеки е на море или на планина, в карен случай на село. А, бедните нещастници като мен, които се намират в града в средата на август, великият Joe Cocker е изпял:
„All around people looking half-dead
Walking on the sidewalk, hotter
Than a match head.“
Затова и по време на тези bloody жеги смятам да ви разкажа за една доста вледеняваща и мокра разходка на мен и моето наскоро нараснало семейство. Ако си помняте преди couple of weeks ви разказвах за първия trip на моята новородена дъщеря Ева Дъфи в парка „Небесните пасбища“ в Етрополския Балкан. Ако не си спомняте, значи не сте я чели и бързо можете да поправите грешката си. Вашият приятел Конан Дъфи (или Кънчо от Лондон, Конан Бежанеца и безброй “оригинални” nicknames, които съседите ми в „Ов1а купел“ не спират да ми измислят), обаче е непоправим оптимист и затовая I believe, че не само сте я изчели от край до край, ами и помните, че ви споменах как не съм пропуснал да взема печат от 100-те Национални туристически обекта на България and also как ще в разкажа за това друг път. Well, този друг път е този път и моментът (bad um tss!) настъпи.
На 20км. От село Осиковица, където се намират „Небесните пасбища“ се намира град Етрополе. Според (много зле поддържаният) сайт на Българското туристическо дружество в Етрополе има 3 обекта от 100-те НТО, които обаче споделя един печат с номер 63. Обектите са Регионален Исторически музей, Часовниковата кула и манастир „св. Троица“.
Посещението в музей, както неведнъж съм споменавал, не е от my favorite things, Часовникова кула пък има в pretty much всеки град в страната, затова си набелязахме за посещение манастира. Този манастир even more е един от най-старите в България и някога си е съперничил по значимост с Рилския манастир.
„Св. Троица“ или както го наричат още „Варовитец“ е основан още през 1158г., според преданията от св. Иван Рилски, който първоначално се е заселил в пещара в този район, а по-късно се е преместил към Рила. Честно казано на тия предания вече нямам много-много вяра, тъй като това е може би третия или четвъртя случай, в който чета, че Св. Иван Рилски е живял в някоя пещера преди да се премести на оригиналното си място. Ако се вярва на всички тия предания, ще излезе, че този dude едно сто-двеста години не е спирал да обикаля и да спи по всички каменни дупки, които му попаднат по пътя.
Whatever, Етрополския манастир е станал really famous през 16-17в. Когато там се е зародила най-популярната калиграфска школа в България. Начинът по който монасите в манастира за изписвали текстовете е бил толкова красив и уникален, че е повилял на всички останали книжовни школи по българските земи, а в последствие и на съвременния ръкописен стандарт.
Also, в този манастир също се е крил Васил Левски. Значи, от бай ви Кънчо Бежанеца да знаете, когато посещавате някой български манастир, трябва да сте наясно, че или в близката пещера е живял св. Иван Рилски или в последствие се е укривал Васил Левски. В много случаи, както и този, both of them.
Този манастир however е важна част от българската история и култура и непременно трябва да се посети. От гледна точка на природни забележителности съшо не може да се оплаче. На близо се намира водопадът „Варовитец“.
И сега е моментът да ви призная, че отлагах да ви разкажа за посещението ми там, понеже малко ме е срам. The reason is, че както (убеден съм) помните от предишната ми история с приятелското семейство, с което посетихме „Небесните пасища“ си устроихме невиждано угощение със скара. Well, всяко хлапе знае, че яденето на скара задължително върви с пиене на бира. А, ние ядохме доста скара, if you know what I mean. Затова и вашият врене слуга Конан малко беше омотал варварската си глава и не биваше да шофира. This never was a problem. Моята вярна съпруга, майка на детето ми и спътница в безбройните ми приключения по тези древни земи Добромира също е шофьор. При това никак не неопитен.
Само, че жените mate, споделят една обща черта с котките. Не тя не е да можеш да си оближеш those parts или пък да минеш отвсякъде, откъдето можеш да си промушиш главата. Става въпрос за това рядко умение да вършиш нещо само и единствено, когато имаш желание без значение от обстотелствата. По тази линия mate, ние мъжете сме като кучетата – държим на момента да покажем целия арсенал от умения, които владеем и при всеки удобен случай ги демонстрираме. In other words Додо вероятно шофира дори по-добре от мен, но аз regularly карам колата, а когато все пак се наложи тя да го прави, дава ясно да се разбере, че ми прави неимоверна услуга, за която трябва да съм й задължен до гроб.
Е, в този случай след няколко полугласни забележки, в които ясно прозвучаха думи като „аман“, „без мен“, „за никъде“, „пак аз“, „спасявам“ и прочее неща, които всеки полуинтелигентен примат би схавнал, че са сигнал за носене на закуска в леглото поне една седмица напред, Додо все пак седна зад волана.
Само че, този път се оказа mate, че тян наистина прави страхотна саможертва. През 30-те минути, които ни бяха нужни да стигнем до подножието на манстира се изсипа такъв брутален дъжд, какъвто може да очаквате само, ако сте ловц на каймани по Амазонка. Или, ако сте турист в България през random weekend по време на лятото.
И ако дъждът затруднавяше шофирането и го правеше kind of опасно, то пътя от Етрополе до манастира го превърна в истински horror. Най-страшният планински път, по който някога съм шофирал е този за Гложенския манастир където by the way също се е укривал Левски. Well, друото общо между двата манастира е, че пътят до тях наистина е dangerous. Стръмен наклон, остри завои без видимост, отдясно отвесна скала, отляво дълбока пропаст. Самото платно пък е толкова тясно, че, ако две майки с детски колички опитат да се разминат, ще закачат for sure стърчащите от багажниците им двулитрови бутилки с бира. При два нормални по размер автомобила разминаването е фантазия, ако в поне една от посоките превозното средство е по-голямо, възможността да се разминат граничи с това да кихнеш в метрото и някоя баба да не те прободе в гърдите с бастуна си.
В нашия случай, на последната отсечка преди автобуса, се оказа, че има спрял автобус. Автомобилът ни mate e SUV или както го наричате по тези места джип. Вярно, той е от малките джипове и габаритът му не е по-голям от стандартна кола, но what the hell, срещу нас имаше автобус! Додо, спря за момент. Спомена нещо за майката на автобуса и определени части от тялото й където този автобус може да се паркира. Огледа се. Видя очевидното, че отляво платното свършва с рехави храсти и поне 50-метрова пропаст. Докато аз бях ангажиран с това да запушвам ушите на бебето, за да не чуе какво майка му предлага да се случи с шофьора на автобуса, Додо се сети, че преди малко се бяхме разминали с огромен джип, тоест този джип е минал покрай автобуса, значи и ние ще можем. Отпускане на съединителя, ново споменаване на майки, прекръстване (от моя страна) и газ. Кошмарът беше, че колкото повече напредвахме край автобуса, толкова повече отляво се подобряваше изгледа към пропастта под нас. Докато в един момент огледалото ни не закачи автобуса. Тогава излезе шофцора му, започна да се държи за главата и да вика по нас, а това подейства като катализатор за моята иначе тихичка, миниатюрна съпруга. С едно движение Додо смъкна всички прозорци, обясни много образно на автобусния шофьор, че трябва да е най-големия скапаняк на света, за да му се развали рейса точно тук, изфорсира колата и се разминахме.
Трябва да призная mate, че докато паркирахме пред манастира в колата отчетливо се носеше миризма на напълнен памперс, която обаче не се наемам да твърдя, че 100% се дължеше на бебето.
Монитор
