0

Е дно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.

Едно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.

Ивайло (сина ми) се пазари пред магазина дали ще има и подарък, мрънка и повтаря, като сърдита пенсионерка пред увеличен салам – че трябва да му купя и още нещо. А този път съм сериозно решена да не взимам нищо излишно и непотребно. Мъжът ми се мотае до колата – забравил си е портфейла и документите – гледам го, ако можех, щях да го парализирам с поглед, че да остане завинаги с празния и тъжен поглед. Вече съм убедена, че това ще е тежко пазаруване, защото имам малко пари за многото желания на сина ми. Влизаме в магазина. Все си мислех, че ще купя един чифт ботуши, ще взема някоя „забавна“ дреболия и ще изляза. Така си мислех. И сбърках.

Заставаме пред рафта с ботуши и гледаме – мъжът ми иска да купим и салам и сок и да обядваме, синът ми гледа чорапи и казва, че иска тях, а не ботуши, обяснявам, че ще купим и чорапите, и едни сини ботушки. Той ме поглежда и казва сини – НЕ! Искам червени!!! Казвам – ТУК НЯМА такива! Той ме поглежда с укорителен поглед и казва:

- „Мамо ти нищо не разбираш, искам други ботуши“ – „НЕ искам ботуши“! – започва да реве! Започвам да се потя, мъжът ми го няма, той е на съседния щанд и гледа спокойно обувки или просто се изолира от срама.

Минават няколко минути след разговор съм убедила синът ми, че ще купим ботушките, които ще отиват на якето и новите му дънки, и той е някак съгласен. Разбира се, изнудил ме е да му купя робот, хеликоптер, близалка, шоколадово яйце. ...!!!!!!!! Вече сме към финала, почти излизаме с изпълнена цел, когато осъзнавам, че благоверният ми съпруг го няма, оглеждам се в магазина, правя знак да излизаме, а той ни маха с ръка. Отиваме натам, детето бърза, когато мъжът ми с дебилна физиономия казва – намерих ботушки с червени шарки. Детето е екзалтирано и гледа с нетърпение. Припадам, потя се, не мога да го преживея. Показва ги – грозни са, червеното е леко оранжево в комбинация със сиво и това в комбинация със синьо яке е потресаващо!!!!!!! Но, от къде да знае това моят благоверен. Ивайло ме гледа с кравешки поглед и казва ИСКАМ ТЕЗИ МАМО. През мен минават топли и студени вълни. Дишам, като куче с дихателни спазми. Обяснявам на мъжа ми колко е тъпо това с ботушките, а той спокойно ми казва – „исках да помогна, а заради твоя вкус и претенция, че няма да отиват ботушките на якето, детето страда, в магазина се чудят дали да викат социалните, а аз, аз търся ботушките – мечта!“ И в този момент в главата ми са само видове физическа саморазправа. Не мога повече, ще заплача, сега аз съм готова да се тръшкам по земята.

След 25 минути и общо 1 час и 30 минути в магазина, след пот, сополи и много нерви стигаме до касата със сините ботушки – чудите се как, обещах всичко, да купувам подаръци, да бъда добра, да не се карам, да отидем на почивка, да купя розов еднорог, да летим в космоса и дори да вземем куче – и това в името на стила, на това детето да не изглежда нелепо. Купихме ги. Половин час по-късно тръгнах за работа, сърдита на мъжа си и гузна пред сина си – как ще му обясня, че няма да получи всичко, което му обещах. ГОСПОДИ, защо не купих проклетите ЧЕРВЕНИ ботуши?????????