Монитор 
Нямаш кола – нямаш бебе. Имаш каруца – можеш да се възпроизвеждаш колкото си щеш. Защо Войводино не е частен случай и докога незаконните гета ще се разрушават само на принципа „няма гето – няма проблем“, когато проблемът вече е налице.
Всеки знае, че най-нетрайното нещо са новогодишните обещания. И най-вече онези, че след периода на угояване край празничната софра още „от утре“ се подхваща най-жестока диета. Къде по-просто е да се превърти кантара с 5-10 кила назад. Така и съвестта е чиста, и не се налага да се произнасят клетвени лъжи. Не стига, че кантарите са неточни, ами и огледалото криво – показва човека в перспектива.
Традиционно препускане през годината и маркиране на теми и събития, които не трябва да бъдат пренебрегвани, защото дават тон на живота ни или показват опасни тенденции. Бързането ни превръща в хора еднодневки, които не виждат по-далече от носа си, докато се надбягват сами със себе си. Рушим мостовете помежду си и се барикадираме в черупката си, докато не се изгубим вътре. Преди да спуснем финалната завеса, нека да се огледаме. Да не се окаже, че докато играем и преиграваме, сме се самозабравили и обрекли на забрава и самота. Почти два милиона българи са напуснали родината през последните 3 години. Последният наш сънародник нека да затвори вратата, за да не става течение... А може би не всичко е изгубено. Само трябва да забавим темпото, да излезем от роля и да заживеем в реалността. Тук и сега.
Бившият кмет на Галиче Ценко Чоков се разпищоли в кръчма, докато беше под домашен арест. Зъб го болял, а не върви да го лекува на гладно. И да не си мисли някой, че е стигнал до кръчмата на носилка. Такива несгоди хората като него ги застигат в съдебната зала. Ако се съберат на едно място Йоско Йосифов, Миню Стайков и Ценко Чоков, ще се получи театрална трупа. Представлението обаче трябва да се води при закрити врати. От съображения за сигурност.
Надиграването през годината достига кулминация в месеца, в който всички бързат планово да приключат с работата, за да запразнят. На изпроводяк шефът на ВКС реши да тури пръта в колелата на каруцата и да блокира една камара дела за изземане на незаконно имане. Защо да е лесно, когато може и да е трудно? Тълкувателните решения би трябвало да имат някакъв смисъл, дори когато изглеждат лишени от всякакъв смисъл. Но точно хората, които най-много ратуваха за съдебна реформа и плещеха дитирамби за противодействието на корупцията, правят и невъзможното, за да пречат на всички. Да ги питаш защо ли?
Тихо се сипе първият грип. Всичките прасета на чумави мезета. И лебедовата песен не е вече, каквото там беше. Изразът, че зад всеки велик мъж стои една силна жена, не бива да се възприема буквално. Особено ако въпросната жена ръкомаха и се опитва да го надвиква.
Светът се е смахнал и никой вече не се учудва на това. Докато в Швейцария се допитват да имат ли кравите рога или да нямат, софийското БСП се вълнува от съдбата на травеститите на площад „Македония“. Една изпаднала зад борда партия се бори за електронното гласуване, а бакшишите в София се бунтуват, че трябва да има минимална цена на таксиметровите превози. Само Лозан Панов бяга ли бяга, не можеш го стигна.
Като сме без делници, да не сме без празници. Или: Като сме безделници, да не сме без празници. Как е по-правилно да се каже? А дали пък не е „безпразници“. Сега е момента да измислим нова дума. Безпразниците, така като ги гледам, са обратното на празниците.
Празниците ще да са хора с пусти сърца. Такива, дето нямат душа, не изпитват чувства и не страдат. Не обичат никой друг освен себе си. Но себе си много си се обичат.
Безпразниците, от друга страна, в никакъв случай не са безделници. Винаги готови за велики дела, те непрекъснато са в движение, постоянно съпреживяват нечия драма, тях сън не ги лови. Благородни и жертвоготовни са, чудят се на кого и как да помогнат. Като се замисля, много малко хора отговарят на това определение, така че тази нова дума хич няма да влезе в употреба. Я най-добре да си караме постарому. Пък докъдето стигнем. В това празно време едните празници са ни останали.
Има много национални спортове. Един от тях е свалянето на две и три кожи от гърба на данъкоплатеца. Правилото при него е, че се сваля от онзи, който по няма, и се придава на онзи, който има кожуси за всеки ден от годината. Друг национален спорт е криенето по храстите. Доскоро го практикуваха масово катаджиите. Към тях тези дни се присъединиха и групичка магистрати. Правилни магистрати с правилно мислене, според грантаджийските стандарти. А също и хора, които упорито избягват неудобни въпроси.
Те са силни. На думи. Големи. На мерак. И съвършено не им пука за нищо и никой. Единствената им цел е да подскачат и да се перчат, за да не изпаднат съвсем в забвение. Те са уникалната сама по себе си и самодостатъчна (сама на себе си) партия „Тарикати за (силна) България“. Не са оттук, само минават. Не ги търсете за сериозни инициативи. Дай им да подскачат по площадите и да се пудрят на телевизионния екран. Без значение на каква тема се изявяват, те си циклят само в едно – всички в политиката са маскари. Да, ама маскарите спазват правилата, докато тези уникати (примати) се поставят (не)очаквано и в това отношение на пиедестал. Дребосъци, които се имат за великани. Във Фейсбук са онлайн, в реалната политика – офлайн.