Съботни разсъждения за COVID-19, даренията и Делян Пеевски
Излизам на балкона вечерта да си простирам, че аз съм европейка – може гащите да ми висят на терасата, но никой не ме е видял как ги окачвам там. И изведнъж силни аплодисменти. Чуват се викове: „У-а! Бравоооо!“.
„Ма*ка му! Спипаха ме“ – мисля си аз, но се окопитвам и като солистка в Ла Скалата започвам елегантно да се покланям на възторжената тълпа. Няма да разочаровам феновете, я! И тогава чувам: „Благодарим ви, лекари, полицаи и дарители!“. Вярно бе, хората по цял свят благодарят на тия, дето днес се опитват да ни спасят от новата чума. 21 часа навсякъде по света хората се нареждат на балкони, тераси, прозорци и бурно ръкопляскат в почит на спасителите. Пък аз – все за гащи мисля.
Седем филма за смъртоносни пандемии, които вече не изглеждат толкова фантастично
Ситуацията с коронавируса излезе по-сериозна, отколкото си мислеха хората в началото, включително и аз. Мнозина се чувстват като в апокалиптичен филм – празни паркове и градинки, маскирани минувачи по улиците. В първата неделя след забраната за безцелно пътуване шофирах по магистралата. Беше като севернокорейски път – голям и широк, но почти без коли. Колко съм мечтал за празни пътища – натискаш здраво газта и никой не ти пречи, но това пътуване си беше малко зловещо. Като в призрачен филм.
Ето ме и мен – лудото майчищеееее, което съчетава много в ЕДНО. Реших да ви разкажа за битието си през последните няколко дни, да поговорим за извънредното положение на всички места, та дори и у дома.
В началото като ми казаха, че ще работя от вкъщи си мислех, че ще имам повече време да си свърша някоя работа, но не. Времето минава още по-бързо, отколкото в офиса, защото самотата те кара да търсиш още по-неистово това което ти липсва. Някои го намират в книгите, други в кафето с приятел, а трети във фейсбук.
По света и у нас животът е основно насочил усилията си да се справи с презизвикателството от разпространението на коронавируса.Но за да може държавата да помогне на нуждаещите се в този момент граждани и бизнес всеки един от нас трябва да отчети и плати данъците си.
Кога човек започва да остарява? Грешен въпрос! Кога човек разбира, че започва да остарява? Пантелей пътник има отговор и ще го сподели с вас, скъпи братя и сестри, последни мохикани в градския транспорт (който не е чел за Винету, да не се обажда). Разбираш, че си остарял, когато си купиш дълга обувалка.
Измежду хоумофиса, гледането на поредната серия на „Анатомията на Грей“ (който вече силно започва да се родее със сапунка) и като цяло – топленето на дивана вкъщи, в нашите руси глави изникна проникновена мисъл за поредното добро дело, което можем да свършим без да напускаме пределите на домовете си. А именно – пролетното почистване!
Тая прохладна мартенска вечер общинският зам.-инспектор по пазарите и тържищата Толбухин Спахийски влезе в кварталния супермаркет, за да купи хляб и нещо за вечеря. В супермаркета народонаселението се готвеше за война. Щандът с консервите бе почти празен, а някакви обезумели хора бутаха пазарски колички с по 15-20 кила брашно, 30 бутилки олио, цели чували със захар и планини от тоалетна хартия. Някакъв зевзек с тържествуващ поглед и с голи ръце носеше към касите 15-16 хляба.
Ако децата не тръгнат скоро на училище, съм способна да измисля ваксина
„Божеее, Мариелка, всички са полудели с този коронавирус. И са изкупили дори тоалетната хартия, явно смятат, че вирусът влиза от други места!”. Чувам как в детската стая 8-годишната ми дъщеря нищи ситуацията около COVID-19 по телефона с 9-годишната ми племенница.
Русите ни глави са на линия и този вторник, за да докажат, че любовта ще спаси света дори и в тежки ситуации като настоящата. Знаем, че прекарването на време само у дома може да е донякъде стресиращо и изнервящо. Дори постоянната компания на любими хора може да се окаже натоварваща... особено след някой и друг ден, когато дори начинът, по който дишат започва да ни се струва дразнещ.
Съседът Пацо от 12-ия етаж. Пристъпва притеснено от крак на крак. Още има да ми връща кафена чашка сол, кофичка кисело мляко, два бакпулвера, четвърт хляб и 4 щипки червен пипер. Наплюнчвам пръст и разлиствам бакалския тефтер с вересиите. Усетил какво му намеквам, комшията бърза да уточни, че ще си върне всичко до последната прашинка. Но в погледа му се чете: „Що не си поисках от „Кредисимо”, ами й се моля на тая...”
Монитор 
