Монитор 
Не е честно аз три пъти в рамките на 24 часа да си чистя колата от сняг, за да отида на работа, докато някои снимат снежната покривка от балконите си и пръскат остроумни разсъждения във Фейса. Хоум офис ли? Знам го аз този „хоум офис“! Кафе с палачинки и кроасан за закуска, после чай с мед, лимон и бисквитки против короната, хайде малко четене на новини в нета и я! - то стана време за обяд.
Ситуацията с коронавируса излезе по-сериозна, отколкото си мислеха хората в началото, включително и аз. Мнозина се чувстват като в апокалиптичен филм – празни паркове и градинки, маскирани минувачи по улиците. В първата неделя след забраната за безцелно пътуване шофирах по магистралата. Беше като севернокорейски път – голям и широк, но почти без коли. Колко съм мечтал за празни пътища – натискаш здраво газта и никой не ти пречи, но това пътуване си беше малко зловещо. Като в призрачен филм.
Тая прохладна мартенска вечер общинският зам.-инспектор по пазарите и тържищата Толбухин Спахийски влезе в кварталния супермаркет, за да купи хляб и нещо за вечеря. В супермаркета народонаселението се готвеше за война. Щандът с консервите бе почти празен, а някакви обезумели хора бутаха пазарски колички с по 15-20 кила брашно, 30 бутилки олио, цели чували със захар и планини от тоалетна хартия. Някакъв зевзек с тържествуващ поглед и с голи ръце носеше към касите 15-16 хляба.
Едно нещо, ако работи, не трябва да се пипа. Така казали руснаците през далечната 1977 г., когато произвели първата „Лада Нива“ и произвеждат кютючестият автомобил и до днес. Едно нещо, ако работи, трябва да го направим малко по-шаренко и по-ново, за да ни донесе още пари. Така казали американците през далечната 1977 г., когато пуснаха първите „Междузвездни войни“ и съсипаха хубавия филм с безумно тъпи продължения.
Бог се смили над Перник! Това стана ясно от първите мартенски дъждове и прогнозата за валежите през март. С добри темпове се покачва нивото на язовир „Студена“, като притокът вече е над 2100 литра в секунда, при разход около 250 литра в секунда. Тоест, язовирът се пълни, пълни. Ако природните сили продължават да са с миньорския град, скоро перничани ще празнуват „водни заговезни“. При тази новина всеки перничанин трябва да си налее една ракия, да наточи буркан вино, или поне да си отвори бира.
Ясно съзнавам, че с този текст ще бъда обявен за родоотстъпник, хейтър и други обидни „бисери“, считани за модерни в общественото интертнет-мнение. Това няма да ме спре да кажа личното си мнение – мартеницата не е българска традиция. Или поне не е чак толкова древна, колкото се опитват да ни я представят. Тя е нещо като „мъжкото хоро“ в Калофер, което се зароди през 90-те години на ХХ век и това тутакси го прави „старинен обичай“.
Прасетата от кочините по селата са най-малкият виновник за разпространението на африканската чума по свинете. Това заявиха преди броени дни от Центъра за оценка на риска към Министерство на земеделието. Да, ама прасетата от кочините по селата, макар и невинни, паднаха свидна жертва на чиновническото бездушие. И минаха под ножа на собствените си стопани. Които безропопотно, като Авраама, ги метнаха на жертвеника.
Малко кич, много суета, щипка политкоректност, обилно парфюмирана посредственост, но и много талант. Наградите Оскар за поредна година показаха защо приковават вниманието на милиарди. Обичани или отричани, невъзможно е да останеш безразличен към тях. Паднал им бил рейтингът? Но на мен не ми пука от рейтинги и, въоръжен с голяма чаша червено вино, онзи ден седнах пред телевизора да гледам церемонията.
Има такъв разказ, но вече не помня Джек Лондон ли беше авторът, или някой друг. На един кораб избухва епидемия – разболял се почти целият екипаж. Само двама от най-презрените моряци на борда не се разболели – постоянно били къркани до козирката и вирусът, бактерията или каквото там било дяволското изчадие, не успява да оцелее в спиртосаните им организми.
Има-няма и темата за връщането на задължителната казарма излезе в общественото пространство. Тогава всички, включително и ние, журналистите, почваме да лапаме мухите и да разсъждаваме.