Вълците и баба Лиляна винаги са подозирали за своето съществуване, но доскоро не се бяха виждали. В затънтените гори на Осоговската планина срещите със зверовете обикновено са на стадия на фаталното навечерие. Не може да бъде по друг начин, когато наоколо е пустош с гъсти гори, а вода може да се пие май единствено от мечите стъпки.

По средата на тази пустош баба Лиляна пасе козите. Тя има стадо от 11 животни, които са основното и препитание и занимание, извън оцеляването. За бабата числото пет е много важно. В пет часа всяка сутрин тя става, пак в пет, но следобед се появили вълците.

Зверовете наобикалят от разстояние най-отдалечената махала на кюстендилското село Блатец. В нея почти не са останали хора, освен разбира се баба Лиляна. Затова нейната среща с вълците е повече от неизбежна. Сблъсъкът станал в късния следобед преди 10 дни, на баира над махалата.

Този ден бабата едва изпъплила по наклона заедно със стадото си. Баирът е удобен - близо до къщата, близо до гората, а в средата поляна с храсти.

Идеалното място за паша на кози. 11-те животни заедно с яретата се заели с шумата по клоните, а баба Лиляна седнала на сянка и се отдала на почивка и размисъл. Тишината смутило единствено кучето Топи от неизвестна порода. Той е другар на старицата, заедно със събрата си Нестор ­ пак от неизвестна порода, но по-едър. Този път Нестор обаче се бил запилял нанякъде, където го отвели емоционалните му стремежи към противоположния пол.

Тоби започнал отчаяно да лае и да се мята насам натам. Тогава бабата видяла вълците. Те били четири едри, сивкави звяра, с големи глави, които държали ниско над земята. Обикновено вълците се движат като кучетата ­ един зад друг. А тези се били разгърнали в редица и настъпвали към стадото и старицата.

Ума си изгубих от страх, казва жената и десет дни след инцидента пак гледа уплашено. В първия момент баба Лиляна не могла да направи нищо освен да вика, колкото и глас държи нечленоразделното "А-а-а-а"! Това обаче малко сепнало глутницата. Тя се завъртяла и пак поела към бабата, а през това време козите ужасени търчали насам-натам и врещели с все сила. Тогава Лиляна размахала тояжката, с която пасе добичетата ­ наляво, надясно, нагоре, надолу. Съвсем като обезумяла и пак викала колкото и глас държи. По-късно станало ясно, че неистовите є крясъци са чути в радиус около 5 километра.

От атаката с тоягата вълците пак отстъпили и този път изглеждало, че се оттеглят.

Но тогава се намесил главатарят им. Изведнъж най-едрият вълк се отдели от групата и тръгна към мен, спомня си баба Лиляна. Звярът стигнал на 3-4 метра от нея и спрял. Почти бях сигурна, че се отказа да яде козите и предпочита мен, казва старицата. Тя стояла с гръб опрян в дървото и треперела от ужас. После събрала последните си капки смелост и метнала тоягата по огромния вълк. Животното подскочило на място, обърнало се и побягнало след глутницата.

Едва тогава се размислих какво ми се размина и краката ми се подкосиха, така седях половин час под дървото, припомня си жената. През това време най-близката съседка дочула виковете, разтревожила се и дошла при баба Лиляна. Като разбрала какво се е случило и тя си глътнала езика.

Всичко е добре, когато завършва добре. Историята за славната битка на баба Лиляна бързо се разнесла из околните махали, пръснати по баирите на Осоговската планина. И без нея обаче тя е достатъчно известна в района, защото от 4 г. живее съвсем сама в забутаното село. Смелата баба всъщност е 70-годишната Лиляна Стоенчева. Много е тънка границата между всекидневието є и природата ­ само една поляна дели къщата от гъстата гора.

Затова добре щеше да бъде ако бяха само вълците, но не е така. Миналата година бабата засяла картофи край къщата си. Цял ден мъкнала чували на гръб по стръмнината. И точно когато нивата вече имала приличен вид, в нея нахлуло стадо глигани. Спуснали се от гората като танков батальон. Всичко изораха, целият ми труд отиде на вятъра, казва сега възрастната жена.

Не стига, че краят е беден, но и когато направиш нещо, все се намира някой звяр да го съсипе, оплаква се бабата. Всяка година тя се опитва да завъди кокошки и всеки път лисиците имат други планове. Щом поотраснат пиленцата, хищниците се промъкват в курника. Миналата година издушили седем, предишната пак. Това лято бабата трепери дали ще успее да опази животинките.

Лиляна Стоенчева е наясно, че не бива да се оплаква, защото сама си е избрала този живот. Тя и дядото є дошли в затънтеното село когато се пенсионирали преди петнайсетина години. Бабата е родена в с. Блатец и в началото работела в ТКЗС-то. Тогава имаше хора ­ само в стопанството бяхме две бригади по 20 души. Сега в Блатец и околните махали я са останали общо двайсетина души, я не, обяснява жената. След това с мъжа си слезли в Кюстендил. Там Лиляна работила като готвачка и по фабриките, а мъжът є в строителството. Позамогнали се и дори получили апартамент в нов блок. Синът им обаче се оженил, а двамата се пенсионирали. И тъй като Лиляна имала 60 лв. пенсия, а дядото малко повече, но твърде недостатъчно, решили, че по-лесно ще се преборят със сиромашията ако се върнат на село.

Преди 4 г. обаче дядото починал и баба Лиляна останала съвсем сама. А и комшиите няма, защото най-близката къща с хора е на около километър. Хлябът в селото го карат с камион два пъти седмично. Продават го направо от каросерията, защото преди годна злосторници разбили магазина, обрали го и оттогава е затворен. Хлябът обаче идва на площада, а махалата на бабата е на 2 км от него. Така че тя и зиме и лете 2-3 пъти седмично ходи по 4 км, за да си напазарува. Зимата разривам преспите до портата и след това правя пъртина и по пътя, за да стигна до центъра на Блатец, казва баба Лиляна. Синът и идва от Кюстендил през седмицата и носи продукти. Нали козата е сиромашката крава, бабата си прави от млякото сирене и така преживява със скромната пенсия. Радва се на внуците ­ момичето вече е студентка трети курс във финансовия институт в Свищов.

Сега обаче се появила нова беля. В селото изчезнала водата. Изведнъж чешмите пресъхнаха, описва мъките си старата жена. Оплакали се във ВиК в Кюстендил, но оттам ги посъветвали да копаят и намерят сами тръбите. След това щели да дойдат техниците с уред и да разберат къде е отишла водата. И баба Лиляна хванала лопатата.

Тя с няколко мъже от селото обикаля шубраците, копае и търси тръби. Вода сега си носи пак от два километра с пластмасови бутилки. Гледам да има за готвене и миене, докато оправят повредата, надява се бабата, че мъките са на привършване. Телефон никога не е имала. Над къщата стърчи антена, но и телевизия няма. Нищо не ловим от програмите, защото сме в дупка и няма сигнал. Същото е положението с радиото. Дърва за готвене старицата пак мъкне на ръце от гората.

Поискала от социални грижи дърва за зимата, но оттам и отговорили, че има апартамент и не и се полагат помощи. Все ще се оправя някак си. От животните не ме е страх, ама хайдуците станаха много, всички къщи са окрадени, казва възрастната жена. Предпочитам да съм тук. Синът ми ме кара да се върна в Кюстендил, ама там какво ще правя ­ ще се местя от тераса на тераса, отсича Лиляна Стоенчева и тръгва с козите към гората.

70-годишната старица с тояжката си прогони глутница в затънтените планински гори