- Г-жо Панова, в книгата си „В името на голямата цел. Зад кадър” споделяте за конфликтите си с Нешка Робева и ситуацията по време на тренировките: „Гавреха се с мен, като че ли бях в концлагер!”. Трудно ли ви беше да се научите да забравяте и да прощавате?

- Костваше ми цели двадесет години. Осемнадесет години изгнание в чужбина, влошени отношения с родителите ми, безсънни нощи, въпроси без отговори...

- Успяхте ли да загърбите напълно негативните си спомени?

- Изкуствено се тиражира скандалност на книгата ми. Тя не е такава. Всичко, описано в нея, е преминало през сърцето ми и е изстрадано от душата и тялото ми. Оставям на любезния читател да намери отговор на въпроса ви.

- Казвате, че вашият път повтаря този на Роки от едноименния филм. Защо той се превърна в символ за вас?

- Ще ви отговоря с цитат от книгата: “Възхищавах се от силната му воля да се докаже, да оцелее. От невероятната комбинация  на качества и  характер  у това младо бедно момче, лутащо се из дебрите на живота, незнаещо накъде да поеме. Скромност, талант и голяма душа. В крайна сметка, дори и жестокият битовизъм не можа да го пречупи и да го превърне в нещо, което не беше. Роки стана символ в моя живот.”

- Как любовта ви с д-р Чавдар Нинов се отрази на кариерата ви?

- Имах щастието да намеря от първия път любовта на живота си. Но когато имаш нещо толкова ценно, трябва да знаеш как да го запазиш. Учех се... Не беше лесно. Но всяко истинско остава непреходно и незасегнато от битовизмите.

- Професионалният ви път започва с разочарования, но вие пишете: „Грешките са благословени.” Кои са любимите ви грешки, от които не бихте се отказали, ако можехте да върнете времето назад?

- Любима грешка бе да се влюбя лудо в гимнастиката!

- Предисловието на книгата ви е от световноизвестния философ и психолог д-р Мел Гил. С какво ви промени срещата с него?

- Той ми зададе един-единствен въпрос: ”Щастлива ли си?” Замислих се. Имах чудесно семейство, съпруг, синове, кариера... Но като че ли се страхувах да надзърна по-дълбоко. И когато се престраших, реших да се разровя и да изчистя душата си.

- Включвате снимка от гроба на Дънов. Приемате ли неговата философия?

- Не познавам из основи учението му, но знам, че Айнщайн е казал: ”Всички се възхищават от мен, а аз се възхищавам от Дънов!”. Когато Мадона беше в България, поиска да отиде на гроба на Учителя. Основните елементи, които съм срещала толкова често и в практиката на съпруга ми, са именно – любов, мъдрост, истина. Но най-вълшебният ключ е любовта, отварящ всякакви врати!

- Смятате ли, че ако неговите идеи се изучават в училище, децата ще бъдат по-хуманни?

- В България е бил забранен дори проф. д-р Георги Лозанов, създателят на сугестопедията! Какво остава за Учителя Дънов? В западните общества се изучава дори религия, етика и морал. Д-р Лозанов и Дънов са гиганти в педагогиката и еволюцията на човешките души.

- Като ученичка вие се запознавате с вашата първа учителка Валя Вербева. Коя нейна мъдрост ви помогна да издържите на натоварванията?

- Там, където има любов, камък не хвърляй!

- Работили сте в Италия, Белгия, Швейцария – с какво ви обогати престоят ви там?

- Научи ме да работя по друг начин – спокойно, човечно, не на всяка цена и в същото време много отговорно и професионално. Там не ме приеха с титлите ми, а с това, което показвах като стил на работа.

- Имало ли е случай, когато хората са били предубедени към вас само защото сте от Източна Европа?

- Да, определено.  Когато казвах на хората първото си име, всичко беше ОК, но когато назовавах фамилното си, очите им помръкваха. Но в спортните среди естествено беше друго – получавала съм само респект.

- Какъв подход избрахте при обучението на гимнастичките в чужбина и как успяхте да предизвикате обич вместо страх?

- Станах приятелка с тях! Опитвах се да погледна на ситуацията през техните очи и сърца. Споделяха ми много съкровени неща и заедно се мъчехме да намерим отговор на въпросите им. Бях много благодарна на този период, защото научих много неща от тези деца. Всъщност, колкото аз ги учех на гимнастика, толкова те ме учеха да бъда добър човек и педагог.

- Били сте кондициален треньор и инструктор по стречинг в Кралския  фландърски балет в Белгия. Как ви повлия тази работа?

- Потвърди мисълта, че красотата се ражда с много болка. Толкова показателно  бе, че зад приказния свят се крие къртовски труд и много лишения.

- Признавате, че престоят ви в Швейцария не е бил от най-приятните. Какво не ви допадна в тази страна, която е мечта за толкова много хора?

- Първо, че слънцето се скриваше много бързо зад високите Алпи. Второ, че хората   рядко се усмихваха и трето, магазините затваряха точно в 18.00 часа и не можеш да си напазаруваш нищо след работно време.

- Мислите ли, че тамошните хора могат да научат нещо от нас, българите?

- Определено! Да се шегуват повече и да се самоиронизират.

Има ли моменти от системите за спортно обучение в чужбина, които бихте искали да видите тук?

- Като че ли тук стана като там! Сами да си търсят спонсори, сами да се грижат за медицинското си обезпечаване... Общо взето спортът у нас се подчини на принципа: „Направи си сам!”.

- На Олимпийските игри в Лондон през 2012 г. българите спечелиха два медала и бяха на 63-то място в света, а през 1988 г. страната ни спечели 35 медала и бе на 5-о място. Каква е причината според вас за това, което наричате „деволюция”?

- Преходът си каза тежката дума. Отговорността за деградацията на спорта ни е споделена и размита във времето. Не искам да пропусна възможността да поздравя Станка Златева, Тервел и Кубрат Пулеви за героизма им! За всеотдайността им въпреки всичко!