- Г-жо Трифонова, трябваше да започнете снимките на филма „Фалшивият свидетел”, какво стана?

-Заради отражението на кризата върху българското кино решихме да отложим снимките за догодина. Проектът е тежък, защото трябва да работим предимно в Холандия и една седмица в Босна, освен това се прави с много чужди пари. Така, че събирането на бюджет е трудна икономическа машина. Ще играят само чужди актьори. Има възможност две от ролите да бъдат изпълнени от европейски звезди и сега сме в процес на задвижване да получим тяхното съгласие.

- Кои европейски звезди ще участват в проекта?

- С холандската продуцентка Петра Худингс, с която заедно работихме предишните два филма - „Писмо до Америка” и „Разследване”, българската продуцентка Росица Вълканова, се събрахме в Берлин и умувахме какво значи звезди. Тези, които вкарват публика, се броят на пръсти и са високо платени. Освен това те ще взривят този малък за техния капацитет проект. А пък оттам нататък има 400-500 изключителни актьори в Европа, които обаче не са чак толкова познати, но те пък също струват скъпо. Така започнахме да се занимаваме с неща, които не са били на дневен ред за българското кино и ни хвана страх. Не крия – ние нямаме опит в подобно нещо. Все още е рано да говорим, защото не сме подписали договори и сме в преговори.

- За какво става дума във филма?

- Филмът се гради върху казус от съда в Хага, свързан с войната в Босна и Херцеговина. Но историята стои над конкретното. Бих могла да кажа, че е за историята на малкия човек, попаднал във водовъртежа на световната политика. И затова, че понякога политиката безмилостно го смазва в името на голямата правда. Една история за съвременно жертвоприношение.  

- Обикновено сами намирате средства за своите филми. Сега ви подкрепи и Националният филмов център.

-Да, при това получихме много добри резултати в конкурса. В препоръките на членовете на комисията усетихме яка подкрепа, което е много важно. Досега всичките филми, които сме направили с Росица Вълканова, бяха с  продуцентско участие отвън. Първият – от Холандия, вторият – от Холандия и Германия. Затова ми е страшно болно, че съществуват такива нагласи, че българските творци са свикнали на държавата и само плачат за пари. А това не е вярно. Но в резултат - хората си казват с укор: „В такъв момент те взимат пари!”.

Имам самочувствието, че и за двата си филма съм намерила пари отвън. И благодарение на това са работили български екипи. Повярвайте ми – никак не е  лесно да се направи това. Омръзна ми вече толкова години да стоя в унизително положение. Хората говорят на ангро, а това е неточно и вече не ме обижда, а ме смазва.

Много малко са нещата, които правят добро име на България навън. Успехът на българското кино, на „Писмо до Америка” и на съвременните български филми, които пътуват по фестивали – това прави доброто име на България. Тук непрестанно чуваме как просим пари, как чакаме на държавата. А в крайна сметка това е регламентирано в закона за киното. Освен това става дума за смешно малко пари като процент от бюджета и то не само спрямо европейските страни, а и спрямо другите страни от бившия социалистически блок. Отношението на някои от политиците също е под всякаква критика.

- Кого имате предвид?

-Това е тенденция. Много сложен проблем и е много болен за хората на изкуството. Защото извън конкретните филми, които ние правим или няма да направим, става въпрос за духовното състояние на нацията. Това не е клише. Деградацията е огромен проблем. Това е въпрос на дълъг разговор, който ще трябва да го водим през следващите години и ще е много болезнен. Защото съществуването ни от криза до криза и между кризите е едната страна на въпроса. Другата е, че в тези кризи загубваме част от смисъла въобще да живеем. В началото, през 90-те години, когато бяха големите опашки за мляко, ние бяхме крайно стъписани и си казвахме – да, по дяволите, сега може би не е въпрос за изкуство. Дори аз съм се самообвинявала – как може да не вярвам в изкуството си в такъв момент?

Има великолепен разказ на Стефан Цвайг за Виенската филхармония след войните, в началото на века. Тогава Австро-Унгария се разпада и те се питат – има ли смисъл и що за държава ще е това, след като са на дъното. И правят първия концерт след войните. Залата на филхармонията е студена, всички са в шинели. Отначало музикантите си търкат пръстите на ръцете, защото не могат да просвирят. Но в момента, когато засвирват, всички си казват: „Тогава разбрахме, че ще ни има.” За това става дума.

- Това са морално-етични и дори социални доводи. Но има и икономически – малкият брой зрители на българските филми и съответно приходи?

-Това е спекулация, защото преди някой позволи киносалоните от центъра на града, които са мястото, където киното се случва, да бъдат превърнати в бинго зали. Това нанесе страхотен удар върху киното и икономистите добре знаят колко време трябва, за да излезем от кризата. Защото публиката от моловете не е онази, която ще отиде на този тип филми, които не са американски. Въпреки всичко „Мисия Лондон” прави небивал успех. Той събра толкова публика, колкото в другите бивши соцстрани не правят.

Смайващо е, че в българското кино се състояха едни от най-задълбочените филми,  които анализираха кризата от последните години. Примерно „Обърната елха” на Иван Черкелов - един много труден филм, на изключително философско ниво. Толкова важни хора в европейското кино го казаха в интервюта в пресата: „Това е най-дълбокият филм, който сме гледали за проблемите на Балканите.” Това тук нямаше никакво значение. Така че на обвинението, че българското кино няма достатъчен брой зрители, мога да кажа, че киното се мери със сто аршина.

- Как ще се отрази на киното това, че се задава една почти нулева година?

- Много е тъжно, защото вече има очаквания навън да се случи нещо.  А процесът на пробив в „А” категория фестивали е много дълъг. Ние не бяхме никой в световното кино. Трябваше да пробиваме в много трудни години, когато имаше по 1-2 филма, които нямаше как да бъдат шедьоври. Все пак  капка по капка се случиха някакви неща, имаше някакво раздвижване.

В целия свят кризата се отразява в културата и в изкуството, всички са малко или повече стъписани. Само че ако вземем пример с Полша и Холандия, там много внимават и искат културата да пострада възможно най-малко. А тук първо се намаляват парите за киното.

- Какво прави Полша и Холандия за киното в период на криза?

- Първото нещо е да се намалят копродукциите, тези с външно участие. С приоритет са проектите, които им се струват важни от национално значение. Полша винаги е имала подобна приоритетна програма. Полша също бе в много сложно икономическо положение, но там решиха да произведат големи исторически продукции, защото става въпрос за национално самочувствие. И те го правеха. Както виждате, доста различни стратегии. Полските исторически филми не бяха кой знае какво кино, но имаха голям брой зрители. Сега полското кино стои много стабилно, защото те не унищожиха своите киносалони. Напротив. Преди две години бях за награждаването на един голям фестивал за драматургия и се смаях. Награждаването стана в новооткрито кино. Дойдоха Вайда, Зануси и група от много известни техни кинодейци. Киното се намира в бивш лош квартал на Варшава, който е в центъра на града. Сега е актуален, там започват да се строят нови къщи и веднага вниманието е насочено към това да има културно гнездо. Салонът е великолепен – със стари снимки от полското кино. На мен ми се доплака. Тук това няма как да се случи. Виждате, съвсем различно отношение.

В икономическа криза културата е два пъти по-важна. Икономистите може да не мислят така, но тя не е първото нещо, което трябва да се унищожи. Тя компенсира самочувствието, което за хората е важно.

- Самочувствие или за патриотарство става дума?

-За намиране на екзистенциалния смисъл да живееш. Не става дума за политика или патриотарство. Ние не сме такава нация, за хубаво или лошо. В момент на криза да произвеждаме исторически филми от славното ни историческо минало го опитахме по времето на соца. Това не ни идва отвътре. Говоря за друго – за търсене на смисъла – защо се раждаме, защо живеем? Коматът хляб не е единственият смисъл в този живот.