ЛУННА ВЕЧЕРЛуда е, луда е лунната вечер -

люляков дъжд, натежали очи,

сън несънуван, от болка разсечен,

път непътуван и залък горчив.

Шета в душата ми вятър немигнал.

Как да извикам през дългия път?

Как да протегна ръка да те стигна,

ако лъжливи огньове горят?

Кой път е огън? Кой е измама?

Все по жарава към тебе вървя

малко да взема, много да пламна,

дълго да тръпна и все така...

Бърза в душата ми стих неизречен.

Люляков дъжд тихо, тихо роси.

Луда е, луда е лунната вечер!

Утрото сигурно ще ме спаси.БОЛКАГръм удари.

Вятър писна.

Цвят покапа - тих и бял.

Дъжд се сипна,

ядно плисна тротоара онемял.

Птица викна.

Стон изхлипа.

Камък пукна.

Заболя.

Колко лесно се разсипа

зад вратите любовта.

Блесна огън и разсече

моя ден - иконно свят.

Чужд е вече, чужд е вече

твоят град и твоят свят,

тая пролет наболяла,

дето трябва да роди,

тая лудост изгоряла,

дето цял живот боли...

Неспокоен и обречен

яден дъжд все тъй вали.

Ще избягам надалече

и дано ме отболи.ДОТУК Е БЯЛО, НАТАТЪК - ЧЕРНОКак искам само да бъде ВЧЕРА!

Да си повярвам, щом се излъжа,

че ще почукаш, че съм ти нужна.Дотук е НЯКАК. Нататък - трудно.

Мъгла и спомен за нещо лудо.

Умирам бавно, но свикнах вече

да бъда близо, а най-далечна,да се залъгвам, че пак живея...

Вървя и плача, а уж си пея.

Небе без памет е твоят поглед.

Дали нататък без него мога?СЛЕД ДЪЛГОТО ЧАКАНЕНай-после се срещнах със себе си.

Бях смешно ударена.

Облизах си жалките рани

и страшно заплаках.

Разтопиха се видимите планини

и дълго не виждах от мъгла.

Изтощена от вяра

душата изгаряше.

Огледах се.

грапава, тъжна жена.

Заключих си думите

и всичко дотук ти простих.