Лятото едва сега започваше. А бригадата беше към края си. После следваше разпределението по родните си места или не знам къде, на майната си. Хубавиците започваха да се изнервят и дори да изпадат в паника. Защото точно преди разпределението трябваше да намерят този, за когото да се омъжат и да му се обрекат във вечна вярност. След разпределението шансовете за това намаляваха тотално…

С един голям ЗИС с дървени пейки потеглиха към Бузлуджа. С бригадирските си униформи, с къси дочени панталонки, с дочени сини якета. С големи джобове, с по едно бакелитово копче, зад което напираха големите гърди на момичетата… Бяха викове, песни, какви ли не щуротии по пътя до там. Пущаха си ръце през дървените пейки, носеше се кикот. Засядаха по тесните старопланински пътища. Надвикваха се с камионите от другите градове и бригади. Буковите дървета и зелената букова шума от надвисналите клони над камиона се блъскаха в разперените им ръце, заплитаха се в косите им…

Стигнаха малко пред залез слънце. На огромните поляни на историческата местност бяха разпалени буйни огньове. Запалиха и те техния бригадирски огън. Направиха си снимка на едни канари. После насядаха край огъня. В навалицата, в скупчените едно върху друго тела на момичета и момчета той се заигра с едно от бакелитовите копчета на якето й. Закопчаваше го, разкопчаваше го, понечи да го откъсне. Тогава тя го хвана за ръката: "Моля ти се не сега, само не сега! Много те моля!" Следваше месец - два по родните им места. Вкъщи. После започваше новата учебна година, последната от студентските им години. И две седмици бригада в Караисен… От това село и от стопанския двор му е останала само една снимка: качени на каруца с високи ритли, прегърнати момичета и момчета на нея. Момичетата със забрадки, заради горещината и царевичната шума сред безкрайните бразди. На едната ритла се е облегнал той, на другата - един от най-изтънчените графомани от курса… Поначало във Филологичните момчетата са кът…

Защо ли не може да забрави тази вечер. Пиха кафе и "Алтай" в селската кръчма. Когато се смрачи, поеха към къщите, в които живееха. Той и досега не може да си обясни как стана така, че останаха съвсем сами, само двамата с нея. Хванати за ръце. После тя го прегърна през раменете. Едва тогава се осмели да я притисне към себе си. И започна да я целува. Най-напред плахо, едва-едва. По русите коси, по румените бузи… В устните. Тялото й грееше като пещ. Не потрепваше. А вече беше нощ и вееше хладен вятър от далечните баири. Той дори не усети как се свлякоха на земята. Във високите треви и пустото от край до край поле. Нямаше никой наоколо. На километри. Щурците свиреха като обезумели. И тогава той с разтреперани пръсти започна да разкопчава едно по едно копчетата на доченото й бригадирско яке. Същото копче, което се беше опитвал да разкопчее на лятната бригада и тя беше промълвила разтреперана, плаха на ухото му: "Не сега, само не сега, моля те!" Изглежда, след толкова много време най-после беше дошъл мигът да разкопчее това проклето копче...

Колкото и да беше тъмно, все още се виждаше как облаците бавно се носят по небето. Тук-таме просветваха между тях звездите. Той преодоля докрай страха си. Стана нагъл, находчив. Следващото копче се скъса и падна само в сгорещената му шепа. В лятната нощ тя беше само със синьото дочено яке върху голото тяло. Сутиенът й беше от светлосин тънък плат, шит по поръчка от някоя селска шивачка. Преди да започне следването. Но се закопчаваше на гърба. Ръката му запълзя по земята, под тялото й. Тя се повдигна едва-едва. И той с изумление откри колко лесно се разкопчаха двете малки телени копченца. Само от едно докосване. Като че ли само това са чакали - да ги докосне ръката му!

И в този миг започна да изгрява луната. Между облаците. Кръгла, едра и пълна… Далече някъде сред тревите, сред безкрайните поля. Отвъд хоризонта. Точно между двете й не по-малко огромни, красиви и бели гърди…

Силикон ли? Боже господи, трябва да сте луди, за да си помислите, че тези красиви и отмалели гърди могат да бъдат налети със силикон. Занемя от изненада. От страх. От невероятна красота. От двете й красиви гърди и изгряващата луна между тях. Този миг не можеше да се повтори никога! Всичко това не можеше да се случи с когото да е още веднъж! Не, той не вярваше, не можеше да допусне, че всичко това се е случило. И то с него,  и с нея. Имаше нещо свръхестествено в това, че огромната, красива като самите й гърди луна се извисяваше в небесния свод точно между тях, издигаше се бавно в небосвода, като че ли родена от тях!

Желаеше я така силно, като че ли желаеше цялата безкрайна и равна земя. С високите летни треви над нея, с бясното пеене на щурците.

Нямаше как да продължи този миг. Луната бавно се издигаше в небето, приближаваше, като че ли заседна за миг-два точно между гърдите й. И после продължи пътя си.

От подобна красота умира нещо по-истинско и от най-истинската красота!

Ани никога нямаше да го разбере и никога нямаше да му прости!

Дойде разпределението. Тя се ожени за най-изтънчения графоман в курса. После учителстваха и двамата цял живот в Бяла Слатина. През дългите провинциални нощи тя с часове се питаше случила ли се е тази най-красива нощ в живота й. Никога нямаше да намери отговор на този въпрос. Просто нямаше как!