Историята на първия обществен договор се губи дълбоко в древността. Или още по-отдавна, в първобитните племенни общности, когато законът на глутницата е отстъпил на човешкия закон. И вождът е получил от племето властта да управлява - доброволно или след кървава битка. Тогава именно човекът се е превърнал в обществено животно, след осъзнатия компромис между свободата и сигурността. И още по-точно, след отказа от свобода срещу обещание за сигурност. Именно така е дефинирал обществения договор китайският мислител Мао Дзъ преди 2500 години. Хилядолетия по-късно французинът от швейцарски произход, философът и писателят Жан-Жак Русо отново пише, че хората отстъпват на държавата власт да налага правила и да регулира обществените отношения в замяна на ред и сигурност за всички. Такъв договор се сключва доброволно от всички членове на общността или поне от повечето от тях. Без такъв договор отношенията между народа и властта са нестабилни и държавата бързо се разрушава. И както при всеки договор, когато едната страна (обикновено властта) наруши условията, другата страна (обикновено народът) има право да излезе от договора. Ако и когато това се случи, последствията могат да бъдат драматични. При демократичните общества народите сключват своя обществен договор на избори. При авторитарните - излизането от договора става с революция и гражданска война. България плати вече своята дан и не трябва повече децата ни да плащат.

Почти такъв беше случаят с невижданата дотогава криза у нас от 1996-1997 г. Тогава, на 4 февруари 1997 г., обществен договор се сключи между народа на България и политическата сила "Обединени демократични сили" в лицето на нейните лидери Петър Стоянов и Иван Костов. Последва измъкването на страната от блатото, в което я беше натикало управлението на Виденов и компания. Народът оцени това - през управлението на ОДС сериозни обществени протести нямаше, въпреки опита трагичното убийство на дете от лудата му майка да се използва като тест за решимостта на властта да доизкара мандата си, първия впрочем цял мандат след 1989 г.

Но народът видя и друго, и то не му хареса. Народът впрочем винаги усеща несправедливостта и фалша и не ги прощава. Така или иначе, само след четири години, през юни 2001 г., българският народ излезе от сключения обществен договор със синята власт. И докара на крилете на надеждата политическото чудо на ХХ век, царя-премиер. И в Камбоджа се беше случвало това с техния цар, но за Европа си беше чудо и прецедент, шансът за повторението на който е нулев. През същия този юни българският народ сключи нов договор, този път със своя цар. След още четири години договорът беше частично подновен - през 2005 г. НДСВ се оказа втора политическа сила и остана стабилно във властта. Днес обаче вероятността за трети договор между царя и народа изглежда пренебрежимо малка. Въпреки способността на неговата партия да се прави на политически Феникс.

Невинаги общественият договор е толкова по шекспировски драматичен. Народът и управляващите го политици непрекъснато сключват и развалят и по-дребни договори, отнасящи се до отделни страни от обществения и политическия живот. Макар че и при тези договори едно нарушаване на клаузите от страна на невнимателната власт може бързо да доведе до падането й. За което народът си има поговорката "Гръм от ясно небе". И е добре тази поговорка да си я запишат на едно листче на стената и да си я гледат всеки ден и настоящите, и бъдещите властници. Заедно с "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски, с нейното гениално посвещение на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мен." На 21 януари 2009 г.  в една от залите на хотел "Радисън" се сключи един забележителен, макар и по частен повод, обществен договор.

Петнадесет политически партии, от една страна, и няколко десетки неправителствени организации и представители на медии, синдикати, академични и бизнес организации, от друга, сключиха "Обществен договор за произвеждането на свободен и демократичен избор в България". Не може да се каже, че подписването мина съвсем гладко, защото две от управляващите в момента партии - БСП и ДПС, не бяха съгласни с някои от клаузите в договора. Макар че това също е демокрация. Но като цяло всички изразиха тревога от опитите за разрушаване на демократичните процеси у нас чрез купуване на гласове и други манипулации на народния вот. Дали съгласуваните мерки за спиране на тези явления чрез законодателни промени и други средства ще станат факт и до каква степен, предстои съвсем скоро да видим. Макар че забатачването на изборния процес по места е достигнало такива висоти, че само с мерки няма да стане. Ще трябват и теглилки.

Независимо от всичко, добра воля и от политици, и от граждани беше демонстрирана. Което напомня за поговорката, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Но да не бъдем песимисти, може и нещо хубаво да се случи. А и първият резултат вече е факт. За пръв път от 20 години насам виждаме организиран опит на гражданското общество за решителна намеса в един от най-важните и деликатни механизми на демокрацията - изборите. И наистина, изборите са нещо толкова важно, че е грехота да ги оставим само в ръцете на политиците, администрацията и полицията. Време е и суверенът, българският народ, да си каже думата. И да си поиска правата, които не са му изобщо дадени, а трябва всеки ден да се отвоюват. Това за правата им го каза на американците и новоизбраният им президент в първата си малко дълга, но иначе емоционална и впечатляваща реч. Та щом и в САЩ трябва ежедневно да се борят за правата си и за свобода, е ясно, че и тук тази борба няма да ни се размине.

На срещата в хотел "Радисън" по време на подписването на договора едни срещу други стояха политиците на България и обикновените български граждани. Те подписаха един и същи документ, но символично останаха от двете страни на барикадата. На барикадата между "те" и "ние". И още една - мислена, барикада разсичаше залата. Барикадата, която вече 90 години - от Владайския войнишки метеж та до днес, разделя страната ни. Не знам как по мирен път се премахват такива барикади, може би се чака да ги превърне в прах времето. Или да ни превърне нас, което е същото.

Но нещо друго може и трябва да се случи. На едната страна трябва да застанем хората на България, избиратели и избраници, а на другата - мутрите, мафиотите, крадливите чиновници и убийците на българската природа. Тях последните не ги нарекох граждани на България, въпреки че имат български документи за самоличност. Защото те не заслужават това високо звание, а и българската земя вече не ги иска, проклети да са.