Едва ли решението на Европейската комисия за „Източно партньорство" за отделяне на 1,5 млрд. евро като финансова помощ на шест бивши съюзни републики, между които и Грузия, както и създаването на зона за свободна търговия с тяхно участие и отмяната на визовия режим с тях, ще стабилизира ситуацията в Грузия. Международните оценки за импулсивните и безотговорни действия на Саакашвили увеличават негативните настроения и нищо чудно да стимулират вътрешни процеси, които коренно да променят политическата картина в Тбилиси. Съвещанията на външните министри на НАТО и ОССЕ в началото на декември 2008 г. актуализираха въпроси, които през последните месеци бяха изместени в международните новини от разразилата се световна финансова и икономическа криза. Кавказкият конфликт, който фокусира вниманието през август 2008 г., отново излезе на преден план в коментарите и анализите.

Дистанцията на времето охлади отчасти страстите и даде възможност да се проучат събитията около грузинско-южноосетинско-руския конфликт. Може да се приеме, че отговорът на основния въпрос - кой всъщност започна войната, е намерен. Все повече се увеличават аргументите в полза на Грузия като инициатор на кавказката криза. Тази теза за първи път се появи в материал на немския вестник „Der Spiеgel" от 25 август 2008 г., след което в различен интервал от време, беше потвърдена от различни дипломатически, политически и медийни източници. За това в края на ноември признава и грузинският президент Михаил Саакашвили на заседание на парламентарната комисия, създадена за разследване на кавказката криза от август 2008 г. Той определя решението си като обосновано и адекватно. Едва ли е оправдание за ужасяващия факт, че тази война, като всяка друга, е кървава, с жертви и разрушения, с бежанци и пречупени съдби. Това, през което преминават обикновените южноосетинци и грузинци, обаче се превръща в съществен сегмент от други по-големи по мащаб и значение схеми.

Петдневната война се вписа адекватно в глобалните и регионалните процеси на политическа фрагментация. Обявената на 17 февруари 2008 г. от Прищина независимост на Косово, засили дисхармонията в международното пространство, премина през отказа на Северноатлантическия алианс да задейства Плана за действие за членство (ПДЧ) в НАТО за Грузия и Украйна през април с.г. и достигна до кулминацията - радикалното решаване на проблемните зони в грузинския интегритет през август.

Президентът Михаил Саакашвили реши чуждите проблеми

но задълбочи тези на Тбилиси. Южна Осетия и Абхазия обявиха своята независимост, която Русия, Никарагуа и палестинското движение Хамас признаха. Както по време на войната, така и през следващите месеци всички международни субекти, в различна степен на категоричност осъдиха кавказката война като средство за решаване на конфликти, също така заклеймиха руската военна намеса, както и признаването на двете непризнати държави от Москва. Освен това те продължават да повтарят, че отстояват независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Грузия. САЩ и такива авторитетни международни организации като ЕС, НАТО и ОССЕ са единни в заканите си да бъдат наложени санкции на Русия за нейната кавказка политика и за нарушаването на грузинския териториален интегритет.

Какво обаче се получава на практика? Политическата лексика и дипломатическите совалки не могат да прикрият отсъствието на консенсус, което през последните години се превърна в запазена марка за всяка международна организация. Противоречията особено се засилват, когато трябва да се решават ключови въпроси в Черноморския регион, където косовският казус и грузинският интегритет конфронтират Русия с голяма част от регионалните и глобалните участници. Независимо, че Москва не получи подкрепа за своето признаване на Абхазия и Южна Осетия, тя установи с тях дипломатически отношения. Това за нея е логичен ход, премахващ буферните зони на напрежение по кавказката й граница, но също така и успешна

акция за възвръщане на политически авторитет и присъствие

в нестабилното като цяло постсъветско пространство. Освен това федерацията за пореден път доказа, че в тази европейско-азиатска част на света трудно могат да се включват и утвърждават нови международни субекти, които драстично да повлияят върху събитията там. Доказателство за това са „цветните" революции в Грузия и Украйна, чиято политическа и икономическа нестабилност увеличава напрежението в региона.

Поредният отказ на НАТО да започне процедура за прилагане на ПДЧ в Алианса на двете държави от постсъветското пространство, отново поставя въпроса за тяхното бъдеще. Политическият елит в Киев и Тбилиси повтаря като мантра своите евроатлантически приоритети. Това обаче не елиминира дълбоката политическа и социално-икономическа криза в двете страни, както и отсъствието на властови контрол на Грузия върху северните й части. И докато Киев реши засега парламентарната си криза с избора на Владимир Литвин за председател на Украинската Рада (парламент), то отказът за ПДЧ в НАТО доведе до смяната на ключови министри в Тбилиси. През последните месеци

в Грузия се забелязва още един процес, който е емблематичен

Бившият председател на парламента Нино Бурджанадзе и бившият премиер Зураб Ногаители създадоха свои партии и се превърнаха в опозиция на президента Саакашвили, а се очаква и подалият оставка постоянен представител на Грузия в ООН Иракли Аласания да последва техния пример. Действително смяната на всички „герои" от войната в Южна Осетия, като министъра на отбраната Давид Кезерашвили, външния министър Ека Ткешелашвили и секретаря на Съвета за сигурност Александър Ломая, който бе обвиняван в пораженческо поведение и твърде близки връзки с руските „окупанти", може да бъде оценено като укрепване позициите на Саакашвили. Въпросът е докога и на каква цена?

Не може да бъде пренебрегната и друга зона на засилващо се напрежение - Северен Кавказ. Многобройната информация за терористични акции в различни градове и за убийства на ключови фигури в Северна Осетия, Дагестан и Ингушетия възражда спомени за нестабилност в региона от близки и по-далечни години. Не са случайни прогнозите за изостряне на ситуацията в Кавказ в дългосрочен план. Може да се окаже, че премахването на буферните зони между Грузия и Русия е пирова победа, която тепърва трябва да се преодолява.

Надежда в посока урегулиране на руско-грузинските отношения е проведената в началото на декември 2008 г. в Истанбул двудневна дискусия на политически експерти от двете страни по инициатива на Европейския център по предотвратяване на конфликти. По време на обсъждането са разгледани възможни сценарии за по-нататъшното развитие на ситуацията около Абхазия и Южна Осетия, търсени са варианти за постепенното намаляване на конфронтацията. Първата стъпка е направена чрез грузинското предложение за намаляване на конфронтацията с Русия върху основата на реални гаранции за невъзобновяване на въоръжения конфликт и чрез руския вариант за връщане към преговорния процес, подготовка и подписване на нееднократно предлагания от Русия договор за неприлагане на сила при решаването на спорни въпроси. Остава открит въпросът доколко политическият и военният елит на двете страни ще се вслуша в експертното мнение?