Звъни телефонът в редакцията. Вдигам слушалката и чувам приблизително следното: "Здравейте, обажда се д-р  Петър Василев, психиатър и ръководител на терапевтична група на наркозависими. Искаме да ви поканим в село Бракьовци, където се лекуват. При нас пристига Антъни Слейтър, който е шеф на Европейската федерация на терапевтичните общности, той е нещо като шеф на Евросъюза, но в нашата област."

Знам колко трудно е журналист да попадне на такова място и веднага се съгласявам. След два дни пътуваме натам. По пътя, без да го искам, си спомням откъслечни разговори, водени през годините със съучениците, приятелите и познатите, които измряха от свръхдози хероин. Противно на общоприетото мнение, повечето бяха готини и умни момчета и момичета. С изключение на времето, в което пропадаха - в рая или ада… Сред тях имаше хора, които бяха направо гениални. Боян например превеждаше стиховете на Бодлер и Рембо, композираше, пишеше изключителни философски трактати, свиреше виртуозно на пиано. Да не говорим колко езика знаеше, включително и някои мъртви.

Повечето от тези хора изчезваха от света ни изведнъж. Или поне на мен така ми се е сторило. Знам, че оттогава нещата са се променили към много по-лошо, отколкото един средностатистически българин  изобщо може да си представи. Имал съм възможността да следя частично как по-младото поколение затъва в хероиновия ужас. Навремето често ходех да пия бира на софийския "Кравай", където се навъртаха пласьори. За 10 години  никой не можа да ги побутне оттам. Или никой не искаше. От време на време полицаите прибираха някой наркоман. Веднъж заедно с един приятел изпратихме до къщата му едно съвсем младо момиче с невероятни сини очи, с което бяхме попаднали в една компания. Знаех, че е наркоманка и я попитах директно защо се дрогира.

"Ти още малко ще кажеш, че съм нарязала майка си на парчета и че съм я изхвърлила в тоалетната", беше краткият й отговор, преди да се мушне във входа. Следващата вечер ми казаха, че на сутринта баща й я е намерил в тоалетната… мъртва. Изглеждаше  нереално като някаква ужасно тъпа и грозна шега,  но си беше истина. Видях некролога пред същия вход. 

Пристигаме в село Бракьовци, пръснало се като в леген по южните склонове на Петрохан. Избухналата зеленина, слънцето, спретнатите къщички те карат да се чувстваш  в някаква пасторална, почти нереална картина. Отдалеч виждаме голямата бяла сграда, навярно бивше училище, на която със сини букви е изписано Къща "Феникс". Онази птица, която изгаря в огъня, а после възкръсва от него и излита още по-красива. Хубава приказка. Влизаме в обширно помещение, където са се събрали 25-те лекуващи се тук наркозависими, психолозите, начело с д-р Василев, който ни покани. Тук е и еврошефът Антъни Слейтър. Той е англичанин, който живее и работи в Норвегия.

Поканен е и екип на bTV. Д-р Василев точно обяснява, че трябва да се очовечи обществото, което все още трудно приема бившите наркомани. Затова е поканил представители на медиите, които да разкажат какво се случва тук, за да му помогнат да се пребори с предразсъдъците си. Приканва ги да кажат съгласни ли са да ги снимат. Те започват да говорят един по един. Първият взел думата казва:

- Добър ден, аз съм Николай.

- Добър ден, Николай, извикват мощно и внезапно всички в залата. Това се повтаря при всеки, който вземе думата. По-късно разбирам, че е част от терапията. Така се набляга на собствената идентичност на наркозависимия. Много от тях са свикнали да ги наричат по прякори, а сега преоткриват истинските си имена."В цивилизацията ми викаха само Малкия. По никакъв друг начин. Тук си спомних как се казвам", ще ми признае по-късно един от тях. В това време дискусията продължава. "Не съм се преборил още със страховете си. Не искам да ме снимат. Не съм готов", казва един, после втори, трети и обясняват защо. Страхуват се от мнението на нас, хората отвън. Има и неколцина, които споделят, че няма от какво да се срамуват и ще разкажат за това, как се борят с дрогата, показвайки лицата си. Колежката Миролюба Бенатова решава, че трябва първо тя да си свърши работата с тях и заедно с камерата се оттеглят някъде в другия край на градината. С останалите излизаме да пушим. Пред нас стърчи дървен дирек, върху който са заковани указателни табели, сочещи в различни посоки. На тях пише: Ню Йорк, Амстердам, Москва, Париж, Лондон, Осло, Виена, Хавана... Никой не е бил още тук, когато са ги поставяли предишните обитатели, но те са достатъчно красноречив символ за желанието на тези млади хора да пътуват по света, да се срещат с връстниците си, да живеят… Просто да са живи. Докато си приказваме, установявам, че те по нищо не се различават от момчетата и момичетата, от което и да било училище или университет. Шарена смесица от изключително готини и отворени млади хора. Шегуват се, смеят се, говорят си за всякакви неща. Момчетата имат по много татуировки. Те са доста повече от момичетата. "Това е мъжка болест", ще ми обясни после д-р Василев. Възрастта на хората около мен е между 19 и 29 години. Сред най-младите е варненецът Косьо. Оказва се, че в момента той се грижи за двора и градината в него. Като ми казва кой  набор е, го поглеждам с недоверие, защото годината ми прозвучава, все едно е миналата.  Оказва се, че той няма проблем да се снима. Започва да ми разказва историята си, като че ли се познаваме от години. Към нас се присъединяват софиянецът Ники и пловдивчанинът Митко. Тези момчета просто искат да си кажат болката и вероятно усещат, че аз искам да я чуя. И тримата веднага се съгласяват с мен, че в трите най-големи града на България е публична тайна къде, кой  и кога продава дрогата. В Пловдив например това става изключително в кв. Столипиново.  Косьо започва да разказва за морската столица, за приятелите си и за гаджето си. "Те мислят, че съм в Гърция, но няма защо да крия: Наистина се гордея, че се боря, че искам да се изчистя.

 Мисля, че ще успея. Когато дойдох тук, бях адски зле, здравето ми беше се сринало. Сега се опитвам да осъзная защо се друсам, да открия страховете си. То е като омагьосан кръг. Страхувах се от самотата, мислех дали няма да ме напусне приятелката ми заради това, че се друсам, и се надрусвах пак. Бил съм и в наркокомуни, където наблягат на религията, но там ти говорят някакви отвлечени неща, а ти още не си се съвзел, не знаеш на кой свят си. Хубавото е, че майка ми разбира проблема и ми помага. Тя искаше да дойда тук. Имаме психотерапевти, които ни съветват, играем футбол, работим… Понякога си правим цър-пър", разказва ми Косьо и посочва към голямото кръгло огнище, оградено с камъни. Той е просто едно интелигентно  и сърцато българско момче, което е стъпило накриво и се бори със зъби и нокти да избяга от кошмарите си.  Софиянецът Ники е на 29. "Аз също бих застанал  пред обектива, но ужасно се срамувам от дядо си, че не издържах и се върнах тук да се чистя.  Всички останали знаят къде съм. Ще оздравея и ще замина за Франция. Моят проблем е, че когато някой ме ядоса, вместо да го наругая, задържам гнева в себе си. После отивам и се надрусвам", обяснява ми той. Пловдивчанинът Митко ми обяснява, че за пълно изчистване трябва да преседиш в  социалния център 1 г. и 7 месеца. Абстиненцията е нещо кошмарно. Всички тук са крали, за да си набавят дрога, са двете неща, по които са единодушни.

 Влизаме да обядваме. Вкусните пържени кюфтета, картофите и салатата са приготвени от човек от групата - Митко.

Когато си тръгваме, имам чувството, че наистина познавам тези хора от години. И много ми се иска във всеки от тях да се е сгушила поне една птица-феникс.