Без фанфари, но край на футболните ни кошмари

Калин Караиванов - петък, 01-09-2017 - 17:23

Клишето е категорично, че в България всеки разбира от политика и футбол. И ако за първото не е съвсем ясно, то второто е абсолютно доказано. Просто защото от прословутото американско лято на 1994 година масово се зароди фалшивата максима, че сме световна футболна сила. И хора, чийто допир с футбола е бил само в задръстване около стадиона преди мач, започнаха да надуват балона на огромните очаквания. А истината е проста и исторически доказана - никога не сме били сила и никога няма да бъдем. Просто тогава имахме гениално поколение и късмета на онзи целунат от Господа гол в последната секунда на „Парк де пренс“.

След залеза на Пеневата чета диригентската палка поеха „трите коня“, както сами се нарекоха – Бербатов, Мартин и Стилиян. И записаха най-големия ни успех, успявайки да се класират за Евро 2004. Постижение, което обаче сякаш остана недооценено от разглезения футболен запалянко, свикнал на победи срещу Германия, Франция, Аржентина... Изтрезняването дойде след това, последвано от неизбежния махмурлук на разбитите мечти. Десетилетие на експерименти, скандали, отдръпване на феновете и недоразумения както на треньорския пост, така и с екипа с герба на гърдите. Какви ли не анонимници, вътрешни и външни, не се учиха на гърба на националния отбор, който някак по инерция наричахме „лъвовете“. Бяха счупени антирекорди както на терена, така и на трибуните, като се стигна дотам на 44-хилядния национален стадион да има точно 577 зрители. Барабар с журналистите, роднините на играчите и безплатните покани от спонсорите. Националният беше стигнал дъното, допускайки анонимници от ранга на Малта да ликуват в сърцето на София.

Мнозина не виждаха изход от този сбъркан лабиринт, изсмукващ надеждите на феновете отново да доживеят сплотен и силен държавен тим, играещ с хъс и непримиримост. Защото, когато нямаш Меси или Роналдо, единственото, на което може да се надяваш, е колективът. И на онази искра балканска лудост, заради която фаворитите винаги имат едно наум. Да, в момента България няма звезди, но има отбор. Сплав от играчи с лимитирани качества, но готови да изорат чимовете, както се изрази селекционерът Хубчев.

Самият треньор също заслужава адмирации за работата си. Когато пое тима, повтори нещо много важно, на което мнозина не обърнаха внимание - „Няма да бъдат викани играчи, които нямат желание да играят“. И го доказа на практика. Преди всеки мач получава упреци и въпроси защо не е повикал този или онзи. А отговорът винаги е един и същ - „В националния са футболистите, които са най-подготвени за предстоящия двубой“. Без мениджърски интереси и указания от жадни за пачки комисионери.

Та... затова тези момчета заслужават подкрепа. Доказаха го, като биха кошмарната Швеция, която половин век ни мачка под път и над път. Ако трябва да сме реалисти, най-вероятно още утре Холандия ще ни попари и ще ни откаже от Мондиал 2018. Но за първи път от доста време България отново има национален отбор по футбол, от който да не се срамува. Тим, който мечтае. А нали знаете – човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му...

 
 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.