Милост, а не жертви

Силвия Николова - четвъртък, 30-11-2017 - 20:00

Гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.

Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?

Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили" (Мат. 25:31-46).

 

Тези думи отправя Иисус Христос към последователите си, които недоумяват как така едни ще бъдат в рая, а други завинаги в геената огнена. Недоумението е породено от самомнението, че за Него, Когото вече са признали за Господ, ще направят всичко, за да заслужат милостта Му.

Така са мислели първите християни преди повече от две хиляди години. По същата логика се водят мнозина и днес, също имащи се за християни, показващи щедрост към бедните само по празниците.

Милостта обаче е константа – тя не се влияе от обстоятелствата, от възможностите, от калкулацията на ползите и загубите за този, който я окаже. Когато тя е започнала като спонтанен акт, а не по силата на факта, че трябва да даряваме, защото така правят другите, се превръща в качество на личността.

В България, колкото и легенди да си саморазправяме, че сме щедри, великодушни, състрадателни и какво ли още не, като цяло сме хора, затворени в себе си. Нещо повече индивиди, които се интересуват само от себе си и от своето благоденствие. Върнете спомените си само година назад, в миналата зима, в Белене. Един чужденец, католическият свещеник о. Паоло понечи да даде подслон на сирийско семейство – християни и образовани, хора с бежански статут. Срещу него и клетниците се изправиха какви ли не хора, крещяха, заплашваха да опожарят дома му, кощунстваха с български знамена, които развяха през черквата, че някои се изправиха и с руското знаме. Спомнете си колко пъти българи, тупащи се в гърдите, че са православни християни, негодуваха срещу домове за деца, лишени от родителски грижи. Спомнете си колко пъти нашенци се обявяваха срещу изграждането на дневни центрове за рехабилитация и социализация на лица с психически заболявания. Случаите на недостойно поведение никак не са малко, но пък самовеличанието ни край няма.

Тази наша особеност не може да бъде оправдана нито с времето, нито с финансовите ни възможности. Защото, за да бъдеш милостив, да бъдеш щедър, не са необходими непременно пари. Достатъчно е дори само едно внимание, една усмивка, която утешава и насърчава.

Тридесет години след промените, когато Църквата е свободна да развива и душеспасителна, и социална дейност, на пръсти се броят кухните и приютите за бедни. В цяла София с близо 50 православни храма, повечето от които с добра печалба от треби, само два - „Св. Георги“ в квартал „Дървеница“ и „Св. пророк Илия“ в комплекс „Дружба“, поддържат от години социални кухни за бедни. На някои места спорадично раздават храна на бездомниците, но като цяло на социалната дейност се гледа като на нещо неприемливо.

Седмици ни делят от Рождество Христово, от рождения ден на Този, който ни завеща да бъдем добри. Не е късно да Му поднесем своя подарък независимо дали той ще бъде сума за учението на бедно дете или чаша чай на премръзналия бездомник. В света милостта има място за всеки от нас. Да се опитаме да влезем в него! Защото самият Бог казва чрез своя пророк Осия: „Милост искам, а не жертви“ (Ос. 6:6).

 

 

 

 

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.