Ивайло Цветков

Кой съм аз?

Боян Димитров - петък, 15-01-2016 - 21:14

Кои сме ние? Ние бяхме „Шарли”, молихме се за Париж, бяхме Тодор, бяхме и Гришо. В последния се припознавахме най-често, особено когато приятелката му Никол се появяваше по мачовете му, споделяше снимки, под които ние загатвахме, че имаме по-особени щения, или иначе казано, се цанехме за баджанаци на Гришо. Защо не бяхме Гришо, когато бащата на момчето търсеше спонсори, за да може синът му да тренира? Тогава май бяхме себе си – стиснати, хора, които не се интересуват от проблемите на останалите, не се интересуват и от собствените си, а просто обичат сеира. В това сме най-добри. Дай ни сеир. Бързо обаче станахме „Шарли” след разстрелите в Париж, молехме се и за столицата на любовта. И не защото ни интересува свободата на изразяване на мнение, не защото ни пукаше за избитите като пилци хора, а защото имахме поредния сеир, в който можем да заявим измислената си подкрепа. И то не как да е, а като си сменил профилната снимка. „Аз съм Шарли“, „Моля се за Париж“. Глупости. Аз съм поредният ограничен глупак, който иска да промени света с два клика на мишката. И то не онзи познатия ни свят, а неговия личен. Свят, в който трябва да си в едно с течението. Пенчо си е сменил снимката, ще си я смениш и ти, че да покажеш на Пенчо, че и ти си светски настроена персона. Дочакахме и родната трагедия, та станахме Тодор. Поредната модна тенденция. Вече всеки е Тодор. Всеки подкрепя близките на загиналото при неясни, но при всички положения нелепи обстоятелства момче във Враца. Защо не бяхме Тодор, когато момчето е трупало спортни постижения? Защото да подкрепяш хубавото не е модерно. Защо не бяхме Николай, който беше убит пред дискотека във Враца? Защо не бяхме Стефан, който също намери смъртта си пред клуб в града? Отговорът е прост. Нямаше кой да заснеме как ги убиват и да сподели снимките и видеата в социалната мрежа. А ние като съществуващи в един ограничен социум се впечатляваме от това кой какво е споделил и продължаваме да си живеем в ограниченото ни скромно пространство. Все още не съм видял някой да е Стефан или Христо. Това са момчетата, които станаха абсолютни първенци на Международната олимпиада по астрономия и по информатика. Е, да де, ама да си Христо не е готино. А и не отива за профилна снимка момче с медали по астрономия. Пффф, ти ебаваш ли се? Хората ще си кажат, че си задръстен. Много по-естетично седи снимка на 15-годишно момиче с нескромно загатнат бюст на фона на френското знаме. А и не че нещо, ама си отиват. Има препратка към владеенето на френското. Явно народопсихологията ни е до толкова сбъркана, че чакаме някой да си замине, че да се припознаем в него в знак на съпричастност, че сме си затваряли очите за всичко, което се е случвало пред нас и ни е било все тая. Явно да си някой в интернет пространството те кара да се чувстваш значим и като част от онова измислено общество, което вирее само пред клавиатурата. А може би просто искаш да успокоиш съвестта си, че не си бил това, което е трябвало да бъдеш, когато е било необходимо. Ние всички сме Тодор, „Шарли”, Гришо, но ни е срам да бъдем себе си.