Актьорът Иван Радоев:

Дразни ме, че България няма визия за бъдещите 50 години

Ирина Гигова - понеделник, 08-01-2018 - 08:00

Този, който си хвърля пластмасовата бутилка в канавката, не осъзнава ли, че не се е отървал от нея, а я е завещал на внука си


 

 

- Г-н Радоев, ако трябва да запазите едно преживяване от изминалата година в албума на спомените, кое ще е то?

- За пръв път ми се случи да посетя американския континент – САЩ и Канада. Бяхме на турне там с постановката „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла“, в която участваме с Елена Петрова и Мариела Топалова. Имахме възможност да обиколим десетина града, играхме пред пълни салони. Разбира се, това са по-малки зали, за около 200-300 човека, но в Чикаго, където е най-голямата българска общност, имаше към 600 души. Публиката ни посрещна много топло, с много любов и внимание, сънародниците ни в чужбина са жадни за български представления. През малкото свободно време, което имахме, успяхме да поразгледаме по-големите градове, а те всички бяха големи. Особено ме впечатли Ню Йорк. Имахме удоволствието да спим в хубав хотел в центъра на Манхатън, близо до Бродуей, и всичко интересно ни беше на една ръка разстояние. Беше приятно 3 дни да поживеем в напрегнатата атмосфера на мегаполиса. Целият свят е събран там.

- Можахте ли да гледате някой от нашумелите бродуейски спектакли?

- Не, предпочитах да се разхождам и да се потопя в уличния живот. А и тези представления, които ме интересуваха – с Глен Клоус и други големи актьори, точно в момента не се играеха. Имаше основно мюзикъли, а аз в интерес на истината не съм голям почитател на този жанр. Предпочитам да гледам истински театър. Може би следващия път...

- Изпратихме Ивановден. За Стефановците от съсловието например се знае, че правят най-хубавите купони за именни дни у Денолюбов, Командарев и Вълдобрев. А къде празнуваха Ивановците?

- В последните години все се случва да имам представления на Ивановден. И сега имах - играех „Дядо Коледа е боклук“ в „Сълза и смях“. Така че пак бях на работа. Аз не съм по буйните купони – не че не обичам, но не се събирам с други Ивановци.

- Какво означава за вас да носите името на големия поет и драматург Иван Радоев – привилегия, отговорност? Налагало ли се е да се доказвате по-упорито от другите заради това, че баща ви е изтъкнат творец?

- Това име е гордост за мен. Не съм го чувствал като тежест никога. Не съм се отнасял към работата си по-отговорно или по-безотговорно заради произхода си, не съм злоупотребявал с това и като че ли многото работа през изтеклите години ми се е отблагодарила по някакъв начин. Баща ми пишеше, аз играя – това са много различни неща и никога не съм се чувствал комплексиран, че нещо трябва да постигам или някого да надмина. Според мен той не може да бъде надминат, той беше уникална личност – с творчеството си, с ясно изявената гражданска позиция във времена, когато това беше доста трудно и опасно. Той даде пример за достойно поведение – малко са творците, които могат да се похвалят с такова, могат да се изброят на пръстите на едната ръка.

- Сигурно често срещате хора, които ви говорят за него дори и днес?

- Слава Богу, все още доста негови приятели са живи, все още си спомнят и разказват за него – и Стефан Цанев, и Недялко Йорданов, и Найден Вълчев не пропускат никога да споменат името на баща ми, когато стане дума за времената на тяхната съвместна работа и тяхното приятелство, за което им благодаря. Да, все още е жив споменът за него. За съжаление в България хората много бързо се забравят, но, ето, пиесите му се играят, а за стиховете – това вече е строго индивидуално кой чете и кой не чете, времето ще покаже какво ще остане.

- Научавате ли нови истории от колоритната му младост, за които не сте знаели досега?

- Винаги излизат и нови истории, и непознати снимки – случки всякакви. Поетът Найден Вълчев помни най-добре тези неща и често ги разказва. Общо взето, баща ми е бил малко хулиган като млад. Скоро се сетих за една случка, която изключително точно го характеризира като човек. Като е бил бригадир в Хаинбоаз, в лагера се оформили групи по интереси и се създал кръжок от хора, които пишат. В един момент забравил съм точно кой от големите наши поети отишъл там за провеждането на някакъв конкурс. Всеки чел свои произведения, анализирали ги, коментирали ги. Накрая известният поет попитал: „Ама къде е Иван Радоев? Аз заради него съм дошъл!“ И му казали: „Той отиде на риба“. Това много точно характеризира баща ми: той си беше свободолюбив човек и не амбициозен в болезнения смисъл на думата. Може би целият му живот е събран в това: винаги, когато в ония времена са се раздавали награди и привилегии, той е бил някъде на риба.

- Иван Радоев-старши успя ли да види първите ви изяви на професионална сцена? И какво бъдеще предвиждаше за вас като актьор?

- Не, баща ми почина още докато бях студент. Гледал ме е във ВИТИЗ първи или втори курс на някакъв изпит и това беше. Той винаги се е предпазвал да дава съвети. По-скоро имаше страхове заради това, че искам да се занимавам с тая професия, може би е имал съмнения в способностите ми, което е нормално. Но никога не ми е натрапвал свое решение. Каза ми: „Като искаш, троши си главата“. Защото самият той е работил дълго в театър и е бил наясно с това, че колкото и красив да изглежда отвън, в себе си носи и завист, и интриги, и предателства, и подлост. Може би от тези неща се е опитвал да ме предпази, но те съпътстват всяка професия, така че не ме спря.

- В театър „Българска армия“ от години сякаш сте „абониран“ за главните роли. Това носило ли ви е и негативи, коствало ли ви е приятелства?...

- Когато човек има много работа, той гледа да се съсредоточи в нея и като че ли не му остава време да го вкарат в интрига. Аз се стремя да си свърша добре работата и оттам нататък нищо не ме интересува. Ако някой иска, да дойде и да го направи по-добре.

- Вашият син Калоян ще продължи ли артдинастията със свой собствен принос?

- Калоян си избра рисуването и аз съм много доволен от това. Той е вече на 18 години и скоро ще завърши гимназията за приложни изкуства „Св Лука“. Има талант, което ме успокоява – дано да успее да го развие и съхрани.

- Още ли сте част от екипа на развлекателното шоу „Комиците“, което ви направи популярен и сред не-театралите? И как се връзват „плебейските“ тв скечове с високата класика, която играете – Отело, Тартюф, Онегин?...

- „Комиците“ от февруари трябва да се върнат в тв ефир, но ще има ли някакви промени във формата на шоуто, не знам. Това е друг опит, който до голяма степен спомага за поддържане на актьорските качества. Освен това в днешно време човек не може да работи само на едно място, за да живее, така че и аз като повечето си колеги съм принуден да работя на няколко места, за да си изкарвам прехраната. Такава ни е професията – човек трябва да може да прави всичко. Целият ни живот е смесица от комични и драматични случки, това е и представлението, което даваме на публиката – веднъж е смешно, друг път е тъжно, а най-добре е, когато и двете неща съществуват.

- В най-новия спектакъл от афиша на „Армията“ – „Детектив“ по комедията на Антъни Шафър, си партнирате с Добрин Векилов-Дони и през цялото време се усеща взаимното ви удоволствие, че сте заедно на сцената.

- Дано да е така, защото ние в живота от много години сме приятели и винаги съм го смятал за човек от моята кръвна група, с чувство за хумор, близко до моето. Той е изключително интелигентен, с него можеш да говориш по широк кръг от теми, за които е много подготвен. Примерно, ако стане дума за американска история, винаги питам Дони, защото е наясно с всички подробности, а на мен познанията ми куцат, въпреки че по принцип съм фен на историята. Приятно ми е, че играем заедно, чувствам се спокойно с него на сцената.

- Правите ли си номера зад кулисите, каквито си погаждат героите по пиеса?

- Засега не, тъй като представлението е ново и още не е „стабилно“. Макар че съм от актьорите, които обичат да правят номера, в случая не си позволявам, понеже, както се казва, бетонът не е стегнал. То няма и нужда, самите герои през цялото време не спират да си правят номера, толкова забавни и смешни неща има вътре... Иначе примерно в „Ножица трепач“, която е в репертоара ни почти 20 години, насън да ме бутнат, мога да изиграя всяка една роля. Там обичам да правя номера, особено на Ненчо Илчев. Има едно сако, на което той много държи – скрих го веднъж по време на представление и Ненчо буквално спря да играе и почна да обикаля сцената, докато си го намери. И той на мене ми прави номера също, понякога само един поглед е достатъчен да ни разсмее, много се забавляваме.

- А кои са сериозните неща, които напоследък ви тревожат в живота около нас?

- Дразни ме това, че България няма визия за бъдещите 50 години, няма национална доктрина за запазването си. Възхищавам се на държави, които са малки като нас, но не се съобразяват нито със САЩ, нито с Русия, нито с който и да било в името на националните си интереси. А ние сме готови да си дадем задната част на всеки, който дойде и ни пожелае. Чудя се толкова ли е трудно една малка държава да се приведе в ред. Осъзнаването на проблемите опира до всеки отделен човек. Този, който си хвърля пластмасовата бутилка в канавката, не осъзнава ли, че не се е отървал от нея, а я е завещал на внука си?! Ето това ме потриса у българина, това чувство, че си за малко на тая земя. В Европа една катедрала се строи 1000 години. Този, който е почнал, знае, че няма да я завърши, но че след 1000 години неговите потомци ще я завършат и те така са и направили. Това е разликата между красивата катедрала на Кьолн и катедралата от боклуци, в която ще се превърне някой ден България.

Снимка театър „Българска армия“

ВИЗИТКА

* Роден е на 7 октомври 1972 г. в София в семейството на поета и драматург Иван Радоев и балерината Весела Радоева

* Възпитаник е на Националната гимназия за древни езици и култури

* Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова

* От 1995 г. е в трупата на театър „Българска армия“, където в момента има главни роли в спектаклите „Отело“, „Тартюф“, „Детектив“, „Жан и Беатрис“, „Много шум за нищо“, „Декамерон“, „Ножица трепач“ и др.

* В момента репетира ролята на Сенебирски в „Албена“ на Йордан Йовков

* Носител е на „Аскеер“ за изпълнението си в „Йонадав“ (1996) и награда за водеща мъжка роля от Варненския кинофестивал „Златна роза“ за филма „Емигранти“ (2003)   

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.