От двете страни на бариерата

Яна Йорданова - четвъртък, 07-09-2017 - 19:03

Всъщност конфликтът ескалира преди няколко месеца. И се очакваше. Той беше следствие от трупания години наред гняв. Резултатът - разделяне на барикадата. Всеки със своя гледна точка. Всеки с чувството, че е ощетен. И всичко това заради една объркана система, която уж години наред се реформираше. И точно през май учителското съсловие възропта срещу идеята да има камери във всяка градина. Приеха го като посегателство над личността си. В същото време родители продължават да се жалват, че хлапетата им са удряни. Точно във времето, през което са оставени на градина, за да се грижи някой друг за тях. А този, другият, би трябвало да е човек с призвание, който да научи малчуганите на ценности, да им създаде поглед към живота. Случи се така обаче, че всички попаднахме в един омагьосан кръг, от който няма излизане. Поставихме бариера и станахме пленници на съмнението. Започнахме да изпращаме децата си с „бръмбари“.

Така от едната страна са учителите, а от другата - родителите. Едните се чувстват ощетени, неудовлетворени и дори унизени. Другите са онези, забързаните, вечно отсъстващите, попаднали в капана на консуматорското общество. Те смятат, че нямат друг избор, освен да работят и да изпратят детето си от най-ранна възраст на градина. Но

вместо облекчение, започват проблемите. Преди години сякаш беше изключение, а днес едва ли не е част от ежедневието ни. Защото вече не са един и два случаите, в които родители вземат децата си посинени от градина. Пресният пример е от Панагюрище. Родителите на малкия Кристиян смятат, че детето им е малтретирано. Учителките, разбира се, отричат. Всеки има свой отговор за проблемите. Ние, които гледаме отстрани, едва ли ще научим цялата истина. По-страшното е, че съмнението ще остане. Недоверието ще продължава да е наш спътник и ще изпращаме със страх децата си. И това ще е така, докато учители и родители продължават да гледат на себе си като на врагове, а не като на партньори. Пределно ясно е, че учителската професия е натоварваща и изхабяваща. Изисква нечовешко търпение, за да се справиш с трудностите и несгодите на системата. И то на фона на ниското заплащане. Но нали да си учител е мисия. Поне така смятахме всички още преди години. В миналото, когато даскалът беше сред основните авторитети. А днес повечето хора гледат на учителите с насмешка. Защо се стигна дотук едва ли има еднозначен отговор. Но ако продължаваме да се гледаме с недоверие, случаи като този с малкия Кристиян ще са по-скоро ежедневие, а не изключение. А „бръмбарите“, с които някои родители изпращат децата си на градина, едва ли са решение.

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.