Младен Владимиров, психолог:

Докато насърчаваме състезанието при децата, агресията ще я има

Яна Йорданова - вторник, 12-12-2017 - 11:38

През последните години у нас се наблюдава феноменът на лошия самарянин * При развод не бива да използваме малките като инструмент за наказване на отсрещната страна

- Г-н Владимиров, само преди няколко дни маскирани младежи нахлуха с бухалки в столично училище. Какъв трябва да е конфликтът, че да се стигне до проявата на такава агресия? Не ескалира ли прекалено напрежението в обществото ни?

- Между младите хора, особено в тийнейджърска възраст, винаги има спорове - независимо дали ще са за влияние, борба за йерархия в новото училище, или пък за момиче, както беше в конкретния случай. Тук става дума и за момчета, които тренират бокс. Те нахъсват егото си непрекъснато, за да имат по-високи постижения. Това често води до силно завишена самооценка, развива се стремеж към победа, към това да си на върха на пирамидата. Явно конфликтът не е бил разрешен и е ескалирал до саморазправа. Това показва, че трябва да търсим начин за предоставяне на алтернативи за децата. Всъщност през годините винаги сме смятали, че спортът е начин да преборим агресията, а в същото време се оказва, че момчетата, които нахлуха в училището, са точно спортисти. Виждаме, че нещата може да се обърнат и не само че в случая спортът не се явява като превенция срещу агресията, но дори изкривява самооценката на децата и ги кара да са по-груби и да използват чисто мутренски методи.

- Защо обаче се търси такъв начин за саморазправа, вместо да се води диалог?

- В обществото все още битува мнението, че можем да помогнем на младите хора и да изкореним агресията от тях. Затова и обръщаме толкова чувствително вниманието си към подрастващите. Агресията е навсякъде около нас - на улицата, срещу учители, срещу спешни медици, в международната обстановка... Но някак си не го забелязваме. Обикновено ни прави впечатление агресията, която проявяват подрастващите. А и българинът традиционно обича да се грижи за дома и детето си. Това са непреходни теми и когато възрастните забележат, че детето им е агресивно, те веднага се опитват да се преборят с това. За съжаление обаче не го правим по най-подходящия начин, защото някак си е прието, че винаги трябва да сме първи, че победителите не ги съдят. В същото време не говорим за това, което ние, психолозите, наричаме себеутвръждаващо се поведение. Не знам дали преди няколко дни на обществото му направи впечатление информацията, че сме на последно място по това да работим в екип. Истината е, че създаваме състезателното начало във всеки един формат, няма го онова сътрудничество, което поражда доверие и създава екипност. Когато се появят тези неща, тогава ще изчезне и агресията. Докато насърчаваме състезателното начало при децата, винаги ще има конфликт. Те сами смятат, че победата е важна. Това е насадено в съзнанието ни от минали времена.

- Отново се постави въпросът за охраната в училище и видеонаблюдението, но доколко това е съществено изобщо при проблема с агресията?

- Това са средства, които поне привидно създават усещането за сигурност. Младите хора, както и шофьорите на улицата регулират поведението си на места, в които има видеонаблюдение. Но това, че ще поставим камера в училище, не е нещо, което ще изкорени агресията. Знаете, че когато котката я няма, мишките лудуват. Дори според мен е добре, че това се е случило вътре в училището, защото директорът и учителите са реагирали. Ако бяха причакали момчето отвън, вероятно жестокостта щеше да е много по-голяма. Но там сигурно нямаше да има ангажирани възрастни, които да се притекат на помощ на детето.

- Мислите ли, че щеше да е така?

- Ами, случаите от последните години показват, че у нас се наблюдава феноменът на лошия самарянин. Виждате, че дори и да сме свидетели на насилие на улицата, ни е страх да потърсим помощ.

- Защо всеки се крие в черупката си?

- Защото се притесняваме, че насилникът ще насочи агресията си към нас. Не вярваме и на правоохранителните органи. Също така винаги смятаме, че някой друг ще свърши нашата работа. С модела на Андрешко обаче не постигаме нищо. А колкото до охранителния режим, за съжаление трудно ще се привлекат качествени кадри за охрана на учебните заведения, тъй като възнагражденията са много ниски. В едно училище влизат стотици хора на ден, което е изключително натоварващо. Не можем да отречем, че през последните години се прави опит да гарантира сигурността - използват се камери, карти с чип, на което обаче родителите реагират критично. По-добре обаче да затрудним тях, отколкото да направим училището разграден двор и да има случаи на насилие. Апелът ми е възрастните да проявяват търпимост и разбиране, защото подобни мерки не са насочени към безопасността на учителя, а към гарантиране сигурността на децата им.

- Ще ви помоля да коментирате и една друга тема, която „Монитор“ засегна. Оказва се, че около 100 деца годишно са в плен на единия родител, който отказва да изпълни съдебното решение. Замисляме ли се, че заради нашите спорове най-често жертва са децата?

- От един развод най-често страда най-слабият елемент - това е детето. Така се появява т.нар. синдром на родителско отчуждение. По този начин единият от възрастните започва да дискредитира отсрещната страна, за да спечели делото. Практиката показва, че обикновено съдът присъжда правата за отглеждане на майката. Така детето започва да развива чисто по детски логика, че тя е добрата, а другият родител е лош. Това е пагубно, защото влияе и върху самооценката на детето. Важни са и двамата родители, но те често са водени от негативни емоции. И понеже често самият развод не е достатъчен и искаме да накажем отсрещната страна, започваме да използваме детето като инструмент, за да удовлетворим свои вътрешни нужди. Така някои, да речем, отказват да изпратят детето при бащата за празник, не му позволяват да приспива при него, да контактува с баби и дядовци. Имам наблюдения, че дори баби и дядовци водят дела, за да виждат внуците си.

- Какво пропускаме като родители и къде бъркаме?

- Пропускаме да прекарваме време с децата, а те са като радиоточка. Съветът ми е да сме с тях непреднамерено, без да има полицейски подход на разпит. Да правим с тях обичайните неща, така ще получим такива интересни отговори, които при използването на подхода „горе ръцете“ не бихме постигнали. Най-важно е да следваме детето. Това не е танц, който родителят трябва да води, а съвместен процес, в който сме партньори. Така децата ще задават въпроси, ще ни се доверят.

 

Визитка:

Завършил е психология и е специализирал семейна терапия и организационна психология

Сертифициран кризисен психолог с опит при оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации. Притежава повече от 10-годишен опит в психологическото консултиране на деца и семейства Разработвал и провеждал училище за родители и тренинги за управление на гнева

Провел е научни изследвания, посветени на професионалния стрес и влиянието му върху соматичното и психичното здраве

 
 
 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.