Предизборни спекулации

Проф. Михаил Константинов - четвъртък, 02-03-2017 - 13:52

24 дни преди предсрочните парламентарни избори, за резултата от тях може доста успешно да се спекулира. Успешно, защото отдавна е доказано, че между прогнозите за едно събитие и самото него, съществува известна корелация. Макар и не винаги тази, която се набива в очи. Така например, малките политически формации, за които не е сигурно, дали ще прескочат сакралната бариера от 4 на сто от гласовете, силно се обиждат на социологическите агенции за публикуваните от тях предварителни резултати. Тази обида прераства в гняв, когато прогнозата е някъде в зоната на 2-3 на сто. Тогава малките формации заявяват, че социолозите са платени и лъжат, и че те на такива прогнози не вярват. Ама хич. И освен това, техните си собствени проучвания показвали друго. А именно, че хората ги обичат и ще гласуват за тях. Още повече, че в листите им има много качествени хора. И тук следва списък с имената на уважавани лекари, общественици, певци и актьори. Само дето обикновено списъкът е едно, а изборният резултат – нещо съвсем друго.

Предизборните прогнози почти без изключение не се занимават с независимите кандидати. А те често с голям ентусиазъм се включват в битката, разчитайки на често оскъдни лични средства. За да стане депутат, един независим кандидат трябва да получи гласове, поне колкото е районната избирателна квота. Това последното число е равно на броя на действителните гласове, подадени в съответния многомандатен избирателен район, разделен на броя на мандатите, предвидени за този МИР. Така например, ако в шестмандатния 6 МИР Враца има 84 хиляди действителни гласа, то районната квота там е 84/6 = 14 хиляди гласа. Както трябва и да се очаква, тази квота е почти същата във всичките 31 на брой МИР в страната. И наистина, ако един МИР е два пъти по-голям по население от друг МИР, то в него ще се разпределят два пъти повече мандати, но вероятно пак там ще има и два пъти повече действителни гласове. Така отношението гласове/мандати, което именно е квотата, остава почти същото. Разбира се, ако в даден МИР гласуват много малко избиратели, избирателната квота там ще бъде по-ниска. Така например, на изборите през 2014 година избирателната квота в 6 МИР Враца наистина беше малко над 14 хиляди гласа, докато в четиримандатния 5 МИР Видин тя беше едва 10 хиляди и 500 гласа.

 

 

Има ли резон в опасенията на малките формации от зловредното според тях влияние

 

 

на социологическите проучвания върху резултата от изборите? Трябва да признаем, че има. Хората, които се колебаят в своя избор, а и не искат гласът им да пропадне, могат и да не изберат малката формация, ако прогнозите за нея са устойчиво доста под бариерата. Разбира се, има и такива избиратели, които са верни на любимата си партия и за тях гласуването е израз на политическа вярност, а не на политически прагматизъм. Има го и обратният ефект. Упоритото повтаряне, че някой политически субект непременно ще победи, и то с много, може да демотивира по-малко ентусиазираните му последователи. Които решават, че „нашите” така и така печелят мача убедително, и следователно те самите могат да отидат за прословутите гъби, вместо да гласуват. А когато се разбере, че нашите не само не печелят убедително, а даже и губят, обикновено вече е късно. Ето защо връзката „прогнози-резултати” съвсем не винаги е в уж логичната посока, когато по-добрите прогнози водят до подобряване на резултата. Историята познава даже куриозни случаи, когато резултатите от екзит-половете (проучвания в изборния ден чрез анкети с гласували избиратели) са обезмисляли самите избори. На едни от президентските избори в САЩ прогнозните резултати в изборния ден показали, че един от кандидатите печели източните и средни щати така, че изборите на западния бряг, които се произвеждали няколко часа по-късно, вече нямали значение. Поради което много избиратели там не излезли да гласуват, защото нямало смисъл.

В момента основните спекулации на тема избори са съсредоточени около три теми, а именно 1) кой ще бъде пръв и кой -- втори, 2) какъв ще бъде резултатът на партиите със значителна етническа подкрепа, и 3) какво ще се случи в полето на раздробената за пореден път традиционна десница? Отговорът на първия въпрос е важен не толкова поради очаквания брой депутати на ГЕРБ и БСП (по около 80-82 и за двете формации), а поради това, че по конституция именно първият ще получи пръв правото да проведе консултации и да предложи кабинет. А кабинет, въпреки някои песимистични прознози, ще има. И това е добре за България. По този начин първата парламентарна сила ще бъде в благоприятната позиция да предложи коалиция на други две, които в момента са позиционирани в център-дясното, но съвсем лесно могат да се окажат и в център-лявото. А и българското политическо пространство е толкова размито, че традиционното делене дясно-ляво почти е загубило смисъл. Както е загубило смисъл то и на международната политическа сцена. А защо първата сила трябва да предлага нещо на други две сили, а не примерно на една? Ами защото единствената възможна двойна коалиция с над 120 депутати е именно БСП-ГЕРБ, която засега изглежда с пренебрежимо малки шансове. Но пък и думите „пренебрежимо малко” не означават „нула” все пак.

Що се отнася до втория въпрос, не за пръв път системната партия ДПС се изправя срещу друга политическа сила, която претендира за същия електорат. Досега тези опити се оказваха неуспешни, с изключения на няколко малки пробива на местно ниво. Но пък винаги за всяко нещо има и първи път. Както и последен, за съжаление. Интересно ще бъде и дали ще има съществена промяна в подкрепата на българските избиратели в чужбина. И това се отнася не само за партиите с преобладаваща етническа подкрепа. Досега БСП се е представяла не особено убедително в чужбина, но този път партията има претенции за обновление и нови политики в различни сектори. Дали това ще бъде разбрано и оценено от българите в чужбина, ще разберем най-късно на 27 март сутринта, когато пристигнат и бъдат обработени всички резултати от секциите в чужбина.

Третият въпрос засяга три относително малки десни коалиции, като за една от тях даже се спори доколко е дясна. А и тя избягва да се нарича така. Но освен няколкото партии и техните ръководители в условното дясно, повдигнатият въпрос е важен за едни до 300 хиляди привърженици на традиционната десница. Които през годините изживяха не малко разочарования. Малцина помнят, но през далечната 1991 година цели четири десни формации с общо 13,3 на сто от гласовете се изхитриха да останат всичките извън парламента. И това без всякакво съмнение промени значително новата политическа история на България. А останаха извън парламента поради още тогава демонстрираната неспособност на десните лидери да се разберат и да работят за демокрацията и за благото на страната си, освен, разбира се, за собственото си благо. През 1994 година десницата беше разцепена поне на две парчета и закономерно загуби, макар и влезе забележимо в парламента с общо 87 депутати.

 

 

За пръв и единствен път десницата се яви обединена на изборите през 1997 година,

 

 

когато постигна и най-високия резултат изобщо в България след 1990 година – цели 137 депутати! През 2001 година, обаче, със 120 депутати, Царят измете и десницата и левицата от сцената. През 2005 година цели три десни формации влязоха в парламента, но това беше пирова победа, защото трите общо имаха 50 депутати. През 2009 на терена вече беше ГЕРБ, който обра много десни гласове и спечели 117 мандата. На свой ред традиционната десница, под името „Синята коалиция”, спечели мизерните 15 мандата.

Тогава именно стана ясно, че десницата твърдо се е устремила към електоралното дъно с очаквани 0 (нула) мандата. Това именно се случи през 2013 година, когато три десни формации, с общо близо 8 на сто от вота, останаха под бариерата и съответно получиха нула мандати. Поучени от трагичния си опит, на изборите през 2014 година десните се явиха обединени, взеха близо 9 на сто гласовете и съответно се поздравиха с 23 депутати. Което им донесе и чувствително участие в изпълнителната власт. На предстоящите избори на 26 март тази година десницата пак ще има общо 8-9 на сто според проучванията. Но, разделена на три, ще вкара евентуално малко над 10 депутати. А може и да се повтори случаят от 2013 година, описан по-горе. За такива случаи народът е казал „От ума си пати”. Всъщност, пиеса в стихове с това име навремето е написал талантливият руски поет Александър Грибоедов. Тук ние скромно ще репликираме поета, че у нас специално, си патим не от ума, а от липсата му.

Изобщо, ние българите сме удивително добри в справянето с проблемите, които сами си създаваме. Поискахме задължително гласуване в една смешна форма и си го получихме. Набутахме си някакво квадратче „Не подкрепям никого” и още се борим с него като свиня с тиква в кална кочина. Да не говорим за машинното гласуване, от което в Холандия се отказаха, а в Германия пък хептен го забраниха. У нас то беше глупаво замислено, защото не замества хартиеното, а само го допълва. При което, след приключване на гласуването, секционната комисия първо брои хартиените бюлетини, след това разчита някакви бледи листинги във формат на касова бележка (съдържаща до над 600 числа, между другото) и накрая се опитва да събира на ръка и да съчетава резултатите. Още на първия час от броенето комисията е гроги, бледите числа от тесния листинг й се мержелеят пред очите и накрая протоколът се попълва едно към гьотере. И после някои пискат, че гласували за себе си, а не им излизат преференциите. Ми няма да им излизат, при така създаденото положение.

 

Сега обаче машини няма да има

 

и ще гласуваме и ще си броим гласовете по стария начин. Контролът обаче, поне на теория, е железен. В комисиите има представители на всички парламентарно представени сили, на броенето присъстват наблюдатели, журналисти и граждани, всеки може да получи копие от протокола. А самият секционен протокол, след приемането му от районната комисия, веднага се праща на сайта на комисията и всеки може лично да провери какво е вкарано в базата данни специално в неговата секция.

И още нещо. Изборната администрация е опитна, полицията и прокуратурата сериозно се се заканили на дилърите на гласове, а избирателите са нахъсани и чакат да започне мачът. В този мач всички над 18 години, не поставени под запрещение и неизтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, ще могат да участват както на територията на страната, така и на много места в чужбина. Официално това са към 7 милиона избиратели, от които 5,9 милиона са на територията на страната. Така че нека отложим ходенето за гъби за след гласуването, за да нямаме на 27 март чувството, че някой друг ни е определил съдбата и днешния хал в частност. Другото са спекулации, без които можем.

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.