Снимка Locarno Festival/Marin Mikelin
Режисьорът Илиян Метев:

Тъжно ми е, че има много яд, цинизъм и агресия у нас

Ирина Гигова - петък, 22-09-2017 - 17:52

„Мечтая да направя филм, който би могъл да се възприеме не като история, а като музика”

Младият режисьор Илиян Метев от години дели всекидневието си между Лондон и София, но напоследък професионалните му маршрути го водят къде ли не по света, защото дебютният му игрален филм „Три четвърти“ се оказа интересен за селекционерите на много от авторитетните международни кинофестивали. Беше в Торонто, в края на септември го очакват в Сан Себастиан, предстоят Рейкявик, Виена и др. Българската премиера ще е през октомври в конкурсната програма на фестивала „Златна роза“ във Варна, а там, както и на всички останали форуми „3/4“ вече се явява с натежало портфолио: преди месец лентата спечели голямата награда „Златен леопард“ от 70-ото юбилейно издание на престижния фестивал в Локарно, Швейцария. „3/4“ се състезаваше с още 15 заглавия от цял свят в секцията „Режисьори на настоящето“, в която участват новоизгряващи творци със своя първи или втори филм. Това е втори приз с подобна тежест, който български кинематографист получава, след като миналата година на същия подиум като най-добър филм, при това в основния конкурс, триумфира „Безбог“ на Ралица Петрова, която също бе дебютантка.

 

- Г-н Метев, в Локарно на българите явно им върви. Какви добри флуиди почувствахте към себе си там от страна на публика, колеги, критика, като цялостна атмосфера?

- Това наистина e куриозно съвпадение. Добри приятели сме с Ралица, режисьорката на “Безбог”, и се шегувахме, че сега и двамата си имаме по едно “леопардче”. Мисля обаче, че решенията нямат общо с националността – журитата са различни и от различни краища на земното кълбо. По-скоро от няколко години наблюдаваме положителна творческа енергия в държавата ни и присъстваме все по-често на основните кинофоруми. Относно Локарно, за нас атмосферата на фестивала беше силно вълнуваща. Локарно е земен фестивал, нещата не се въртят предимно около звезди или “шоу”. Гледа се на киното като на изкуство, като на изживяване с внимание към новите течения. Много хора ни спираха по улиците да ни споделят, че са били докоснати.

- Вие сте започнали творческата си кариера като музикант, каквато е и героинята във вашия филм. Има ли автобиографични елементи и настроения в него?

- Разбира се. Аз, както и моята партньорка Бетина, сме от семейства на физици и музиканти и всички сме разпръснати по различни държави. Тези неща са отразени във филма. Винаги започвам от нещо лично, дори и по-рано в документалните си филми. Важно ми е да имам пряко отношение към материята. Но в процеса на работата търся това, което другите хора могат да допринесат, искам чрез киното да науча за тях. Ние работихме по специфичен начин с непрофесионалните актьори. Съзнателно не им показахме сценария, за да не ги обременяваме. Вместо това ги окуражавахме с целенасочени задачи постепенно те сами да преоткрият сцените от сценария. Динамиката в семейството във филма е комбинация от това, което познавахме с Бетина, и също от живота на нашите герои.

- Класикът казва, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно посвоему. Какво е семейството от филма? И кой е главният принцип, който вие с Бетина следвате за градивно съжителство?

- Не знам дали съм съгласен с това мнение. Съмнявам се, че има семейства, които непрестанно са щастливи. Нито пък мога да се сетя за две семейства, които да си приличат. Мисля, че всички семейства са различни и минават през щастливи и трудни фази. Изкуство е как да сме по-продължително от положителната страна. Относно съжителството в нашия случай опитваме се съзнателно да вмъкнем моменти в ежедневието, в които да прекарваме време заедно, без да бъдем разсеяни от грижи или задължения. Невинаги е лесно. Често най-хубавите неща са най-обикновените - примерно една разходка на Витоша.

- Защо сте предпочели в „3/4“ да работите с непрофесионални актьори? Имахте ли куриозни ситуации с тях по време на снимките или извън обсега на камерата?

- Никога не съм работил с професионални актьори. Има, разбира се, чудесни изпълнения с професионални актьори, но аз вътрешно се чувствам като документалист – стремя се да заснема хората такива, каквито ги наблюдавам в ежедневието си, с всичките им качества, кусури, навици и противоречия. Не обичам да променям хората, да им казвам кои са те и какви емоции да изпитват. За мен лично най-естественият подход е да работя с хора, които или не играят, или играят нещо близко до себе си. Куриози? Много сме се смели по време на снимки. Сещам се за дубъл, където бащата Тодор се караше на сина си Ники, разпален от нахалството му, и без да иска, се обърна към него с името на собствената си дъщеря.

- Как е финансиран филмът?

- Имаме подкрепата на НФЦ, Творческа Европа Медиа, немския фонд NRW Film und Medienstiftung и френско/немските телевизии ARTE и ZDF. Финансирането на по-артистично кино е винаги приключение, изисква търпение, много откази и нови опити. Любопитното е, че повече опити бяха необходими да получим българско, отколкото чуждестранно финансиране. Това е парадокс, с който и други колеги се сблъскват. А пък конкуренцията в немската телевизия за международни проекти от цял свят със сигурност не е по-малка. Старая се да дам най-доброто от себе си и съм благодарен, когато има интерес.

- Необходими са били 4 години, за да създадете документалната си творба „Последната линейка на София“, инкасирала куп международни отличия, и още 5 са минали оттогава. Имате ли поглед променят ли се нещата в България на този фронт? Случаите на нападнати и бити лекари станаха ежедневие...

- Моите последни впечатления са, че в Спешна помощ нещата почти не са се променили. Поетапно постъпват някакви средства, с които обаче само временно се създава впечатление за развитие. Липсват значително повече средства, които да достигнат до правилните места, и най-вече политика, с която да задържим и мотивираме медиците. Както и да го гледаме, във всеки един миг животът ни може да е в техни ръце. Ужасно е насилието срещу тях и няма никакво извинение за него. Тъжно ми е, че наблюдавам много яд, цинизъм и готовност за агресия у нас. Често обвиняваме другия, вместо да се опитаме да го разберем и да намерим решение. Всички ние трябва да сме по-внимателни един с друг, към хората, които срещаме всеки ден. Само така можем постепенно да изградим по-добро общество.

- Имате ли възможност да следите събитията в страната и какво напоследък ви е впечатлило – приятно или не?

- Вълнувам се какво става в България. Въпреки че сме малка страна, се оказва толкова трудно да има повече ред и законност. Имам донякъде разбиране, че хората са загубили доверие и интерес към политиката. Не се усеща, че нейната цел е да бъдем репрезентирани и обединени. Но това е и глобален проблем. Нещата се въртят около власт, а не около това, от което поне като идеал е тръгнала демокрацията. Надявам се, макар и да е бавно, че тази политическа криза ще породи нещо по-добро.

- Защо в крайна сметка избрахте да сте режисьор, а не цигулар или художник?

- Пренасочих се постепенно към киното, защото имах големи амбиции като музикант, а пък в един момент ми се сториха неосъществими. Искрено казано, все още има моменти, в които се чудя дали съм взел правилното решение. Но, от друга страна, трудното, но и красивото на киното са творческият процес и контактът с нови хора. Киното те кара по-внимателно да наблюдаваш живота.

- Какъв филм мечтаете да гледате (а още не сте), а самият вие какъв искате да направите?

- Такъв, за който не бих могъл да мечтая. Такъв, който ме изненадва като съдържание и като подход. А пък за самия мен – имам си от доста време цел и се надявам, че се приближавам към нея. Мечтая да направя филм, който би могъл да се възприеме не като история, а като музика.

 

ВИЗИТКА

* Илиян Метев е роден на 3 ноември 1981 г.

* Прекарал е детството си в Германия, където се подготвя за цигулар и има изпълнения по немското радио

* Учил е в художествения колеж Central Saint Martins към Университета по изкуства в Лондон

* Завършил е Британското филмово и телевизионно училище UK National Film and Television School

* Автор е на документалните филми „Голешево” и „Последната линейка на София“, носители на много международни отличия, вторият – включително и от Седмицата на критиката в Кан през 2012 г.

* Игралният му дебют „3/4“ спечели голямата награда „Златен леопард“ в конкурсната програма „Режисьори на настоящето“ на кинофестивала в Локарно 2017

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.