Престъпна небрежност

Силвия Николова - вторник, 28-11-2017 - 08:00

Да имаш всички постижения на медицината в ръцете си, държавата да ти предоставя възможността да диагностицираш с модерна апаратура, тестове и реактиви, каквито ползват европейските страни с най-добри практики в областта на диагноститака, и да допуснеш инфектиран с хепатит В или С кръводарител да развие заболяване, е равно на престъпна небрежност. Защото оказва се случаите на кръводарители, научили, че са носители на вирусна, след години не са изолирани. Нещо повече, напоследък сякаш това става правило. Причината е твърде прозаична – системата за уведомяване, макар и изпипана перфектно на книга, се оказва, че действа твърде тромаво в наши, български условия.

Накратко според нормативната и поднормативната уредба, ако бъде установена инфекция у кръводарител, кръвният център уведомява регионалната здравна инспекция, която на свой ред трябва да осведоми неговия личен лекар. Практиката обаче показва, че колкото и тя да е издържана законово, трудно може да проработи в нашенски условия. Причината е, от една страна, че регионалните инспекции не всякога търсят контакт с личния лекар на инфектирания, който на свой ред трябва да го открие, уведоми за опасното носителство и да го изпрати за повторни кръвни изследвания и при хепатолог, който да назначи подходящото лечение. От друга, джипитата са затрупани с достатъчна бумащина и на малцина остава време да издирват пациентите си. И съвсем не на последно място за несъстоялото се навременно уведомяване е фактът, че в последните години кръводаряването се превърна в доходоносен бизнес за една прослойка от хора, които на практика не са здравноосигурени и нямат лични лекари.

Затова и не бива да се изненадваме, че в ХХІ век има – няма 7-милионна България носителите на вирусна на хепатит В и С са около 374 000 души.

Будещ изненада обаче е фактът, че според Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането медицинско лице, което не уведоми пациент, респективно кръводарител за носителството на инфекция следва да бъде глобен с 50 лева, а при повторно нарушение – със 100 лева. Като оставим настрана унизително ниския размер на санкцията, недоумение буди фактът, че досега не се е чуло да има такъв санкциониран. Както впрочем не е ясно и колцина са шефовете на лечебни заведения, които са отнесли санкции, защото не са осигурили условия за защита на здравето на донорите. Впрочем санкциите там са 500 лв. за първо и 2000 лева при повторно нарушение.

Недоумение буди и фактът, че в ХХІ век нашата страна комай е единствената в Европейския съюз, в която няма нито национална програма за превенция и профилактика на хепатит В и С, нито се провежда скрининг за тези инфекции. Като се изключат някои спорадични кампании за изследване, инициирани предимно от пациентските организации, се оказва, че държавата дава купища пари за лечение, но няма механизъм, по който да наказва тези, по чиято вина заразен не е информиран навреме за носителството, пропуснал е ценни месеци, дори години за успешна терапия и е развил заболяването.

Като се имат предвид всички тези пропуски, граничещи с престъпната небрежност, напълно резонно е да попитаме докога ще се харчат средства, без да се търси отговорност на безхаберниците в здравеопазването. И питаме с пълното си право, защото всеки един от нас може да се окаже пациент. 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.