За мен Калигула не е луд – той показва на хората през колко страдания трябва да минат, за да бъдат свободни

Деян Донков, актьор: Понякога забравяме, че имаме души

Ирина Гигова - петък, 30-06-2017 - 20:00

Мнозина свеждат всичко до думата „пари“, което е страшно

За двайсетина години в професията един от най-добрите български актьори - Деян Донков, е изиграл десетки запомнящи се характери, но две от най-важните му роли в момента – на новопрохождащ режисьор и на баща на малкия Христо, са сравнително нови за него. И премиерата, и синът му от актрисата Радина Кърджилова се родиха в един и същи ден и час на 2016-а. Деян вече копнее за задаващото се дълго море с любимите същества, но все още редува радостта от гукането и първите думички на малкия с откритията от репетициите в Народния театър. Там Диана Добрева поставя „Калигула“ от Албер Камю и е отредила на Донков да се превъплъти в образа на императора - поет и сатрап, експериментиращ с границите на свободата.

- Кой е Калигула и има ли той почва у нас, Деяне? Как дешифрираш героя си?

- След първия прочит на „Калигула“ това, което ми се струва най-важно за него – такъв, какъвто е в тази пиеса на Камю, е, че той е много мъдър мъж, философ. В очите на другите е луд, но за мен като човек, който ще го играе, Калигула не е луд – по-скоро е най-свободният от всички и решава да бъде учител, да показва на хората къде е истината и през колко страдания трябва да минат, за да бъдат свободни. Тоест – за свободата трябва да се воюва и да се умира.

- В началото на репетициите ти каза, че те интересува трансформацията на идеалисти като Калигула в диктатори. Защо хората лесно позволяват това да се случва и сякаш имат необходимост от тази несвобода?

- Защото „от горе“ им се гарантира, че ако са послушни, ще имат добро битуване. И заради доброто битуване и това да имат какво да ядат, да са спокойни, че нищо не ги застрашава, те са готови да платят всяка цена.

- Нашето общество още ли страда от този „стокхолмски“ синдром?

- Нашето страда от по-лошо – от безумие. В смисъл че тук като че ли са останали безумци само – някакви хора, които свеждат всичко до думата „пари“, което е още по-страшно.

- И в артистичните среди ли, където се очаква хората да са по-духовни, това е доминанта?

- В днешно време и там е така. Просто това се превръща в някаква доминанта при всички. Мисля, че останахме малко такива, на които приоритетите ни са други - свободата и чувството да можеш да действаш, без да си зависим и окован. Много е трудно човек да си го позволи, но ако воюва за това, се получава...

- За пръв път репетираш с режисьорката Диана Добрева. Как се работи с нея?

- До момента по-скоро работех с драматурга Александър Секулов – правихме корекции по текста. Обработихме го, защото не бяхме доволни от превода, беше прекалено литературен. Получи се почти нов превод, който ще звучи по-съвременно и естествено, изговорен от актьорите. Иначе с Диана Добрева се познаваме от много време, гледал съм всичките й спектакли. Ще е приятно да се впуснем в битка заедно с нея – да се сборим с тая пиеса, както се казва.

- След като постави „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет, сигурно имаш свой отговор на въпроса кой е този Годо, когото все чакаме?

- Какво чакаме всъщност ние, хората? Бог ли е, смъртта ли е – всеки влага нещо различно. За мене това е онзи миг, в който имаш възможността да осмислиш живота си, да вземеш някакво решение и да тръгнеш по някакъв път... Но понеже толкова много неща ни разсейват от главното, често забравяме, че ние имаме възможност за чудеса, за спасение, забравяме за това, че имаме души, и т.н. Да кажем, че Годо е една възможност... Когато зрителите ни викат на бис и след представлението идват не само да ни поздравят, но и да ни благодарят, аз знам, че са видели невидимото, видели са Годо. Което е важно, защото значи, че малко по-будни са си тръгнали.

- Според теб песимистична или оптимистична е тази пиеса?

- Ще отговоря на въпроса с въпрос. Когато става дума за търпение, търпението какво е – песимистично или оптимистично? Самият живот какъв е – песимистичен или оптимистичен? Сърцето на човек какво е – песимистично или оптимистично? В различните моменти е различно и от всичко по малко.

- Просто беше някакъв уникален ден! На първото представление на моя спектакъл „В очакване на Годо“ се роди Христо, а докато играехме последното представление за сезона преди няколко вечери, се роди едно момиченце - детето на гримьорката ни.

- Какво си запомнил от онази шеметна вечер, когато точно преди да излезеш на сцената научи, че за втори път си станал баща?

- Запомних, че човек въпреки всичко трябва да пази самообладание, защото често има да се справя с няколко тежки задачи едновременно. Затова гледах да не се разсейвам от главното и важното. Трябваше да съм в свръхконцентрация, а веднага след това - в абсолютно спокойствие и готовност за всичко. И, да, успях.

- Имате ли си вече любимо общо занимание с малкия?

- Ами...аз обичам да го целувам (смее се). И да си говорим на бебешки език. А той обича да се къпем, като се къпем, обича да си играем с всевъзможни неща, обича да се храним и така нататък... Като всеки един човек – обича да бъде обичан.

- Неотдавна с Радина му правихте кръщене. За теб това просто спазване на обичая ли е, или осъзнат духовен акт?

- Човекът без вяра е някак си уязвим. Понеже съм вярващ, знам, че сега воините на светлината ще го пазят.

- Готвите се за дълга семейна ваканция на нашето море до септември. Активно работещ актьор като тебе няма ли да излезе от форма с толкова много свободно време?

- Не, не, аз почивам активно, занимавам се с разни неща – гмуркам се, карам кайт, такива едни по-екстремни работи. Готвя!

- Има ли опасност все по-рядко да те гледаме на сцената и на екрана, ако режисирането ти се е усладило и решиш да се „преквалифицираш“?

- Засега няма такава тенденция. Как да кажа: бях „извикан“ от нещо, за да го направя, това моето не е някаква режисьорска амбиция. Но пък ми е приятно и има една дума – да си „четец“, тоест да можеш да прочетеш и отвъд редовете и да знаеш какво всъщност разказваш, това ме вълнува. Засега, след „Годо“, друго нещо не ме е повикало. Мислили сме с Радина да правим „Любовникът“ на Харолд Пинтър, ама още не сме готови, защото и двамата репетираме в други проекти и на различни места.

- Кой е твоят личен топ 3 на най-добрите български актьори в момента?

- Нямам такъв. Аз младите даже не ги познавам. Понеже от няколко години се занимавам с децата си – тоест, когато имам свободно време, го отделям за тях, а не за гледане на театър, нямам чак такива наблюдения. Но все пак виждам качествени актьори, което ме обнадеждава в някаква степен. От тези, които добре познавам и сме си партнирали, харесвам хората, които съм си избрал за „Годо“ - Калоян Трифонов, Цецо Алексиев, Иван Бърнев. Харесвам и Леонид Йовчев, много интересен актьор.

- Къде е Деян Донков в тази класация?

- Ааа, аз не се бутам в такива топ 3 или топ 100. Да кажем, че е там някъде...

 

 

ВИЗИТКА:

*Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин

* Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска и магистратура при проф. Крикор Азарян

* Носител е на 4 театрални награди „Аскеер“ и 2 отличия на САБ „Икар“

* На сцената на Народния театър има главни роли в спектаклите „Дон Жуан“, „Процесът против богомилите“, „Вишнева градина“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Хъшове“ и др.

* Дебютира като режисьор с пиесата на Бекет „В очакване на Годо“ в Театър „Азарян“ миналата година

* Запомнящи се са екранните му превъплъщения във филмите „Емигранти“, „Изпепеляване“, „Стъпки в пясъка“, „Ако някой те обича“, „Каръци“, „Потъването на Созопол“, „Извън пътя“ и др.

* Има двама синове: Деян-младши (11 г.) от актрисата Анастасия Ингилизова и Христо (1 г.) от сегашната си половинка Радина Кърджилова

 

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.